Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Скъпо начинание, Уискиджак. В което участието на Финир бе съдбоносно. Кажете ми, при вашите бойци Бивнестия популярен бог ли е — вие също ли имате жреци?
— Не. Финир е доста популярен, след като е Господарят на Битката. Малазанците са донякъде… нехайни по отношение на пантеона. Стараем се да не допускаме организирани култове сред войската.
— Финир го загубихме — каза Рейк.
— Загубихме? В какъв смисъл?
— Откъснат е от царството си. Сега върви по смъртната земя.
— Как?
В тона на Рейк се таеше мрачна усмивка.
— От малазанец. Някогашен жрец на Финир, жертва на Откровението.
— Което означава?
— Ръцете му са били ритуално отсечени. Силата на Откровението след това изпраща тези ръце в копитата на самия Финир. Ритуалът трябва да бъде израз на най-чисто правосъдие, но с този не е било така. По-скоро, счело се е за необходимо да се намали влиянието на Финир и в частност — точно на този Върховен жрец, от агенти на империята — най-вероятно Нокътя. Споменахте за недопускане на култове сред войската — може би и това е било фактор, не знам, не съм запознат напълно, уви. Със сигурност и увлечението на Върховния жрец към историческия анализ, също така — той направил изследване и стигнал до извода, че императрица Ласийн всъщност не е успяла да убие императора и Танцьора. Да, тя получила трона, за който толкова отчаяно жадувала, но нито Келанвед, нито Танцьора всъщност са умрели. Те са се възвисили.
— Мога да разбера защо на Въслата ще й полазят мравки по гърба от това разкритие.
— Въслата?
— Императрица Ласийн. Въсла й беше старият прякор.
— Все едно, тези отрязани ръце били като отрова за Финир. Нито можел да ги докосне, нито да ги махне от царството си. Той изгорил татуировките, възвестявайки с това отхвърлянето си върху кожата на висшия жрец, с което запечатал злокобната сила на ръцете, поне временно. И с това трябвало да се свърши. Рано или късно жрецът щял да умре и духът му да отиде при Финир и да си вземе онова, което толкова жестоко и несправедливо му било отнето. След това този дух щял да се превърне в оръжието на гнева на Финир, неговата мъст към жреците на осквернения храм, както и към Нокътя и самата императрица. Тъмна буря очаквала Малазанската империя, Уискиджак.
— Но нещо станало.
— Мда. Висшият жрец, по замисъла на сляпата съдба, влязъл в контакт с Лабиринта на Хаос — предмет, навярно, изваян в този лабиринт. Защитният печат около отсечените му длани бил заличен от огромен, неудържим приток на сила. И като спипали Финир, тези ръце го… бутнали.
— Дъх на Гуглата! — измърмори Уискиджак, загледан в блесналата река.
— А сега — продължи Рейк — се възвисява Тигърът на лятото, за да заеме мястото му. Но Трийч е млад, много по-слаб е, лабиринтът му е нищожна работа, следовниците му са много по-малко на брой от тези на Финир. Всичко е объркано. Сакатият бог се смее, несъмнено.
— Един момент — възрази Уискиджак. — Трийч се е възвисил? Та това е огромно съвпадение.
— Някои съдби са били предвидени, или поне така изглежда.
— От кого?
— От Древните богове.
— А техният интерес какъв е във всичко това?
— Те бяха там, когато Сакатият бог падна — когато беше смъкнат — на земята. Падането унищожи много от тях, останаха съвсем малко оцелели. Каквито и тайни да обкръжават Падналия — откъде е дошъл, какво е естеството му, самият ритуал, който го е пленил — К’рул и близките му ги притежават. Решението им да се включат пряко, след като Сакатият бог поднови своята война, съдържа злокобен намек за сериозността на заплахата.
— Меко казано, милорд. — Уискиджак помълча дълго, след което въздъхна. — Което ни връща на въпроса за Гъноуз Паран и Дома на Оковите. Добре, разбирам защо искате той да отхвърли гамбита на Сакатия бог. Но съм длъжен да ви предупредя, Паран не гледа с добро око на заповеди.
— Трябва да се надяваме, че ще разбере кой ход е най-разумният. Бихте ли го посъветвали от мое име?
— Ще се опитам.
— Кажете ми, Уискиджак — заговори с променен тон Рейк, — струвал ли ви се е някога гласът на една река изнервящ?
Малазанецът се намръщи.
— Напротив, намирам го за успокояващ.
— Аха. Това всъщност показва съществената разлика между нас.
„Между смъртните и безсмъртните? Беру да ме пази дано… Аномандър Рейк, знам точно какво ти трябва в момента.“
— Имам едно буренце с хубаво гредфаланско пиво, милорд. Ще прескоча да го донеса, ако нямате нищо против да изчакате?
— Стабилен план, Уискиджак.
„И до заранта дано гласът стане успокояващ.“
Малазанецът се обърна и тръгна към лагера. Когато наближи първата редица шатри, спря и погледна през рамо далечната фигура, висока и неподвижна на тревистия склон.