Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Малко винце ще е чудесно — отвърна Бързия Бен.
— Нещо… по-цветисто — добави некромантът, щом слугата тръгна към страничната врата.
Враната на полицата беше престанала да крачи и гледаше магьосника, килнала глава на една страна. След малко започна отново да ситни напред-назад.
— Моля, разполагайте се. Аз съм Бочълайн.
— Бързия Бен. — Магьосникът отиде до плюшения стол срещу некроманта, настани се в него и въздъхна.
— Интересно име. И подходящо избрано, ако позволите да отбележа. Да избегнете нападащ сиринт — допускам, че ви е нападнал, когато го освободихте.
— Умно — съгласи се Бързия Бен. — Заключване на цялостно заклинание в нашийника, и една последна команда да убие тоя, който го освободи. Допускам, че това се отнася и за вас.
— Никога не освобождавам демоните си — отвърна Бочълайн.
— Никога ли?
— Всяко изключение в магическия механизъм го отслабва. Не го допускам.
— Горките демони!
Бочълайн сви рамене.
— Не храня симпатия към инструментите си. Вие плачете ли за камата си, когато се счупи в нечий гръб?
— Зависи дали е убила кучия син, или само го е вбесила.
— Е, но тогава плачете за себе си.
— Пошегувах се.
Бочълайн вдигна едната си тънка вежда.
Последвалата тишина бе нарушена от Емансипор — носеше табла, с поставена върху нея прашна бутилка и два кристални бокала.
— А за теб чашка? — попита некромантът. — Толкова ли съм деспотичен, Емансипор?
— Ъъъ, ударих една глътка долу, господарю.
— Нима?
— Да видя дали е цветисто.
— Е, и?
— Ммм… не знам. Какво е „цветисто“?
— Хъм, изглежда, ще трябва да подновим образованието ти по такива тънкости. Цветисто е обратното на… тръпчиво. Без онзи горчив спомен за мъзга, а нещо сладко, ароматно като нарцис или…
— Това цвете е отровно — отбеляза с лека тревога Бързия Бен.
— Но е твърде приятно на външност, нали? Съмнявам се, че някой от вас има навика да яде цветя, тъй че с аналогията потърсих визуален пример за Емансипор.
— Аха. Разбирам.
— Преди да ни налееш, Емансипор — вкусът, който остава на небцето, горчив ли е, или сладък?
— Ъъъ, беше малко стипчив, господарю. Като желязо.
Бочълайн се надигна и сграбчи бутилката. Поднесе я до носа си и подуши гърлото.
— Идиот такъв! Това е кръв от колекцията на Корбал Броуч. Върни я веднага в мазето.
Сбръчканото лице на Емансипор беше бяло като пергамент.
— Кръв ли? Чия?
— Има ли значение?
Емансипор зяпна, а Бързия Бен се окашля.
— За вашия слуга, мисля, че отговорът би трябвало да е: „Да, има“.
Враната изграчи от полицата и заклати глава.
Коленете на слугата се подкосиха и двата бокала издрънчаха.
Намръщен, Бочълайн взе отново бутилката и отново я подуши.
— Ами… — рече той и я върна на подноса, — не съм аз този, който може да каже със сигурност, разбира се, но мисля, че е девича кръв.
Бързия Бен нямаше друг избор, освен да попита:
— Как разбрахте?
Бочълайн го изгледа с вдигнати вежди.
— Много просто. Тръпчива е.
„При Гуглата да вървят всички планове.“ Паран седеше свит на една от долните скамейки в заседателната зала на Хомота. Нощта сякаш се беше процедила в огромното прашно помещение, замъглявайки светлината на факлите по стените. Подът пред него беше разкъртен и долу се виждаха редици покрити с прах, изправени с носовете нагоре канута. Увитите трупове, които ги бяха запълвали, бяха прибрани от баргастите с тържествена церемония, но капитанът имаше чувството, че най-важните артефакти са останали. Очите му не можеха да се откъснат от морските канута, все едно че в тях се таяха истини, които можеха да се окажат смазващи, стига да успееше да ги разгадае.
Болката в стомаха му пращаше заглъхващо ехо. Смяташе, че вече е разбрал източника на болестта. Не беше от хората, приемащи с охота властта, но въпреки това му беше връчена власт. Не нещо толкова явно или очевидно като меч, като Драгнипур, да речем; нещо, с което да борави, да посича враговете като отмъстителен демон, коленичещ само пред хладното правосъдие. Но власт все пак. Чувствителност към подмолни течения, разбиране за дълбоката взаимовръзка, обхващаща всички неща и привързваща всекиго към всеки друг. Гъноуз Паран, който презираше властта, беше избран за съдник. Особа, която да смекчава силата, която трябва да наложи структура — правила на играта — на играчи, които отхвърлят всяко предизвикателство към свободата си да постъпват така, както им харесва.
„По-лошо е от малазански съдия в Унта. Който трябва да се придържа стриктно към закона, като в същото време е притискан от всички възможни влияния, от фракционните племенни борби до самата императрица. Ръчкане и дърпане, бутане и теглене, докато и най-лесният и праволинеен път към решенията не се превърне в кошмар.“