Колимски разкази [bg]

Много години по-рано в разузнавателната част, аз вървях с брадва по една меча пътека. Зад мен вървеше геологът Махмутов с една малокалибрена пушка през рамо. Пътеката заобикаляше едно огромно полуизгнило дърво с хралупи и докато минавах аз ударих с тъпото на брадвата по дървото и от една хралупа падна невестулка. Невестулката беше пред раждане и едва се движеше по пътеката, без да се опитва да избяга. Махмутов свали малокалибрената пушка от рамото си и стреля в упор по невестулката. Не успя да я убие, а само и откъсна лапите и дребното окървавено зверче, умиращата майка с корема мълчаливо запълзя към Махмутов, хапейки филцовите му ботуши. Блестящите й очи бяха безстрашни и зли. И геологът се уплаши и побягна от невестулката по пътеката. Мисля, че той може да се моли на неговия си бог за това, че не го посякох на място на мечата пътека. В очите ми трябва да е имало нещо, заради което Махмутов не ме взе в следващата си геоложка експедиция.

Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. Ние се стремим да забравим дори собствената си мъка и нашата памет послушно отслабва за скръб и нещастия. Умението да живееш е умение да забравяш — и никой не знае това по-добре от колимчаните, от затворниците.

Какво е това Освиенцим? Литература или… ами нали след Освиенцим Стефа е преживяла рядко срещаната радост на освобождението, а после тя, сред десетки хиляди други жертви на шпиономанията, се е озовала в нещо по-лошо от Освиенцим, озовала се е в Колима. Разбира се, в Колима нямаше душегубки, тук предпочитаха да изтребват с мраз и демонстрираха напълно приемливи резултати.

Стефа беше санитарка в женското туберкулозно отделение на затворническата болница — всички санитарки бяха пациентки. Десетки години лъжеха, че планините на Далечния север са нещо като Швейцария и „Плешивината на дядо“96 изглеждаше нещо като Давос. В лекарските сводки от първите лагерни години на Колима туберкулозата изобщо не се споменава или се споменава крайно рядко.

Но блатата, влагата и гладът свършиха своето, анализите на лабораториите доказваха ръст на туберкулозата, потвърждаваха смъртността от туберкулозата. Тук не можеха да се позоват (както направиха по-късно) на това, че уж сифилисът в лагера бил немски, внос от Германия.

Туберкулозните започнаха да ги слагат в болници, да ги освобождават от работа, туберкулозата си извоюва „право на гражданство“. С каква цена? Работата на север беше по-страшна от всякаква болест — здравите безстрашно постъпваха в туберкулозните отделения, лъжейки лекарите. От тези, които очевидно бяха туберкулозни, от умиращите пациенти те взимаха плювката, храчката, нежно я увиваха в парцалче, криеха я като талисман, и когато се събираха резултатите за лабораторията „с благословени пръчици“ си напъхваха чуждата плюнка в устата и я изхрачваха в поднесения от лаборанта съд. Лаборантът беше опитен и верен, а това беше по-важно от медицинското образование според тогавашните понятия на началството, така че лаборантът караше болния да храчи в негово присъствие. Никаква разяснителна работа не действаше — животът в лагера и работата на студа бяха по-страшни от смъртта. Здравите бързо ставаха болни и вече на законно основание използваха прословутия леглоден.