Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Отнася ли се към тази тема съдбата на една ниска жена, която никога не е била затворничка, и която е пристигнала тук с мъжа си и с двете си деца преди няколко години. Мъжът й бил убит — той бил десетник и през нощта в тъмнината на леда се ударил в един железен скрепер, влачен от лебедка. Скреперът ударил мъжа й по лицето, и когато го закарали в болницата, той бил още жив. Ударът буквално му преполовил лицето. Всички кости на лицето и на черепната кутия от челото надолу били отместени назад, но той още бил жив, живял няколко дни. Жената останала с две малки деца на четири и на шест години, момче и момиче. Скоро тя се оженила наново за лесничея и три години живяла с него в тайгата, без да се появява в големите селища. За три години родила още две деца — момче и момиче и сама се израждала — мъжът й с треперещи ръце й подавал ножицата, а тя сама срязвала пъпната връв и мажела с йод края на пъпната връв. Живяла още година в тайгата с четирите си деца, мъжът си простудил ухото, не отишъл в болница, започнало гнойно възпаление на средното ухо, после възпалението продължило още по-надълбоко, той вдигнал температура и отишъл в болница. Направили му спешна операция, но вече било късно — той умрял. Тя се върнала в гората, без да плаче — с какво щели да й помогнат сълзите?
Има ли отношение към темата ужасът на Игор Василиевич Глебов, който забравил името и презимето на собствената си жена? Мразовитият студ бил голям, звездите — високи и ярки. През нощта конвоите повече приличат на хора — през деня те се страхуват от началството. През нощта един по един ни пускаха да се сгреем до бойлера; бойлерът беше един котел, в който водата се нагрява от пара. От котела тръгват тръби с гореща вода за забоите и там сондьорите с помощта на парата пробиваха дупки в рудния пласт — сонди, а разрушителите взривяваха терена. Бойлерът се намираше в дъсчена колиба и там беше топло, когато подгряваха бойлера. Бойлеристът има най-завидната длъжност в мината, мечтата на всички. За тази работа взимат и хора по член петдесет и осем. През 1938 година бойлеристите на всички мини бяха инженери, началството не обичаше да доверява на криминалните такава „техника“, защото се страхуваше от комарджийски игри или от нещо от сорта.
Но Игор Василиевич Глебов не беше бойлерист. Той беше забойчик от нашата бригада, а преди трийсет и седма година е бил професор по философия в Ленинградския университет. Студът, мразът, гладът го накараха да забрави името на жена си. На студа не може да се мисли. За нищо не може да се мисли — мразовитият студ те лишава от мисли. Затова лагерите се правят на север.
Игор Василиевич Глебов стоеше до бойлера с навити нагоре блуза и антерия и топлеше до бойлера замръзналия си корем. Топлеше го и плачеше, и сълзите не замръзваха на миглите му, на бузите му, както на всеки от нас, защото до бойлера беше топло. След около две седмици Глебов ме събуди през нощта в бараката, сияеше. Беше си спомнил: Анна Василиевна. Аз не го наругах, опитах се отново да заспя. Глебов умря през пролетта на трийсет и осма година — беше прекалено едър, голям беше за лагерната дажба.
Мечките ми се струваха истински само в зоологическата градина. В Колимската тайга и още по-рано в тайгата на Северен Урал аз няколко пъти срещах мечки, всеки път през деня и всеки път те ми изглеждаха мечки-играчки. Така беше и през онази пролет, когато навсякъде имаше миналогодишна трева, нито една яркозелена тревичка още не се беше изправила, яркозелен беше само клекът и кафявите лиственици с изумрудните им нокти и миризмата на иглички — в Колима миришат само младата лиственица и цъфтящата шипка.
Мечката претича покрай къщичката, в която живееха нашите войници, нашата охрана — Измайлов, Кочетов и един трети, на когото не помня фамилията. Този, третият, миналата година често беше идвал в бараката, където живееха затворниците, и взимаше шапката и антерията на нашия бригадир — отиваше на „трасето“ да продава червени боровинки на чаши и „на око“, в унифомената фуражка му беше неудобно. Войниците бяха кротки, разбираха, че в гората трябва да се държат по различен начин, не като в града. Войниците не обиждаха, никого не караха да работи. Старшият беше Измайлов. Когато трябваше да си тръгва, криеше тежката си пушка под пода, като завърташе с брадвата и преместваше настрани тежките греди от лиственица. Другият, Кочетов, се страхуваше да си крие автомата под пода и все го носеше със себе си. В този ден в къщата бил само Измайлов. Като чул от готвача за преминалата мечка, Измайлов си обул ботушите, грабнал автомата и изтичал навън по долни гащи, но мечката вече се била скрила в гората. Измайлов и готвачът хукнали след нея, но мечката никаква не се виждала, наоколо било мочурливо, и те се върнали в селището. Селището беше разположено на брега на неголям планински извор, но другият бряг беше почти отвесен планински склон, покрит с ниски, на рядко растящи лиственици и храсти клек.