Младите лъвове [bg]

— Хей, Уитикър — извика другият часовой, редникът Лирой Кийн, който стоеше на пост вече цял час, — имаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна Майкъл. Той не обичаше този човек, който беше голям бъбривец и гледаше винаги да изпроси нещо; при това войниците смятаха, че Кийн носи нещастие, защото още при първото му излизане от лагера в Нормандия неговият джип беше обстрелван от немски самолети, двама души бяха ранени, трети убит, а самият Лирой Кийн се бе измъкнал жив и невредим. — Съжалявам, нямам — добави Майкъл и се отмести малко.

— Нямаш ли поне аспирин? — попита Кийн. — Ужасно ме боли глава.

— Почакай една минутка. — Майкъл отиде до землянката и след малко се върна с кутийка аспирин, която подаде на Кийн. Той извади шест таблетки и веднага ги нагълта. Майкъл наблюдаваше, като чувстваше, че собствената му уста се свива от неприятно усещане.

— Как така съвсем без вода? — продума той.

— Защо ми е вода? — рече Кийн. Беше едър, кокалест мъжага на около тридесет години, чийто по-възрастен брат бе получил в предишната война. „Почетния медал на Конгреса“ и сега Лирой, в стремежа си да се покаже достоен за семейната слава, се стараеше да се държи като човек, който не се плаши от нищо.

Кийн върна кутийката на Майкъл.

— Ужасно главоболие — рече той. — От запека ще е. Пети ден вече не мога да си раздвижа червата.

„Така се изразяваха само във Форт Дикс!“ — помисли си Майкъл. Той закрачи бавно край редицата землянки при синора на нивата с надежда, че Лирой няма да го последва. Но Кийн повлече крака по тревата и Майкъл разбра, че няма да се спаси от тоя човек.