Младите лъвове [bg]

А ето и оная изпълнителка на модерни танци, съпруга на пианист, която на една забава на 23-та улица се престори на пияна и се отпусна върху коленете му; за съжаление тъкмо тогава той имаше връзка с една учителка от Ню Рошел. Ето и момичето от Луизиана с нейните трима братя здравеняци, от които Майкъл просто се уплаши. Ето и жената във Вилидж, която една зимна вечер се обърна и го изгледа продължително и дръзко с очи. Ето и малката медицинска сестра с широките бедра от Халифакс през дните, когато брат му си счупи крака. Ето и…

Майкъл с отчаяние си спомняше всичката тая хубава, предлагана и отхвърлена женска плът и от мъка заскърца зъби под влажния брезент, обхванат от съжаление за своята придирчивост и капризност през ония дни. „Ах ти, глупав, глупав и предвзет козел!“ — мислено се изруга той.

А жените, с които бе имал любов и които по-късно беше изоставил — Катрин, Рашел, Фейт, Елизабет!… Лекомислено загубени, прекрасни часове, които нямаше никога вече да се върнат. Той простена жално и в порив на ожесточен гняв впи ръце във войнишката си раница.

И все пак — утешаваше се Майкъл — имаше немалко жени, които не беше отхвърлил. Всъщност сега, когато се оглеждаше назад, той чувстваше просто срам, че е притежавал толкова много жени, но от друга страна беше доволен, че на времето не е изпитвал подобен срам, който щеше да попречи на любовните му връзки.

Все пак, когато се върне — ако изобщо някога се върне, — щеше да промени отношението си към жените. С миналото беше свършено. Сега той искаше спокоен, почтен, добре уреден, изграден на доверие пълноценен живот. Маргарет!… Майкъл дълго време беше избягвал да мисли за нея. И ето сега, в тази влажна землянка, върху която валяха шрапнелни парчета, той неочаквано се сети за нея. „Още утре ще й пиша реши Майкъл. — Пет пари не давам какво прави в момента. Ще се оженя за нея още щом се върна.“ Той успя да се убеди лесно, че Маргарет ще възкреси в сърцето си своите стари чувства към него и ще се оженят, след което ще си намерят хубава слънчева квартира в деловата част на града, ще имат деца и той ще работи много, ще престане да пилее живота си. Може би дори ще напусне театъра. Как да се надява на голям успех като режисьор, щом досега не е постигнал нещо особено? Може би ще се отдаде на политика — кой знае дали в него не се таи призвание за политика! Да, най-после ще се залови за нещо полезно — полезно за самия него, за тия нещастници, които тая вечер измираха на предните позиции, за старите мъже и жени, които лежаха на сламата в църквата в Кан, за унилите канадци, за мустакатия капитан, който крачеше зад гайдарите и крещеше: „Прекрасен ден, нали?“, за девойчето, което просеше сардини… Нима не можеше да съществува свят, в който смъртта не шества на всяка крачка, свят, в който човек не живее сред растящи камари от гробове, свят, който не се управлява от войсковата погребална служба?