Разединени равнини

Фелисе Миен сведе поглед към водата. Пристанището на Колегиум беше дълбоко и водата чернееше, осигурявайки достатъчно дълбочина и за най-тежките плавателни съдове. Какви ли тайни бяха заровени тук, в тинята по дъното; какви ли забравени кости и съкровища?

Дестрахис щеше да я търси, но с малко късмет щеше да закъснее. Вече съжаляваше, че го е принудила да изрече онези неща.

Талрик с право я беше попитал какво ще прави след това. Бъдещето, което си беше представяла, свършваше с неговата смърт, така че какво щеше да прави след това? Смъртта му нямаше да промени нищо, мъртвите нямаше да възкръснат, а тя щеше да се обърне към миналото, за да избяга от едно празно и безцелно бъдеще.

За нея миналото беше разяждащ ужас, както тя бе преследвала Талрик из целите Равнини, така то беше преследвало нея.

Какво бе останало неизречено? Дестрахис беше премълчал някои неща — Фелисе се досещаше за част от тях, макар съзнанието й да държеше подробностите под ключ. Какво още оставаше да научи?

По-добре да не знае, много по-добре. Една крачка и водата ще я обгърне като любовник, ще я повлече в дълбините си. Бронята й беше достатъчно тежка и дори да се откажеше от решението си, както често се случваше напоследък, с нищо не би могла да промени стореното. Поне ще е взела най-сетне съдбата си в свои ръце. А Талрик нека си живее, защото не би могъл да я нарани повече.

Отражението й се гънеше в неспокойната вода. Виждаше очертанията на рамото си, силуета на наметалото, но лицето й тънеше в сянка.

Пристъпи напред. Инерцията щеше да свърши останалото.

Някой я улови за края на плаща и я издърпа. За миг Фелисе увисна под нелеп ъгъл над водата и внезапно я обзе силен гняв към досадния лечител, пратен от семейството й да я варди. Крилете й се разгънаха стремително, тя се завъртя и го нападна.

Замахна три пъти с шиповете на палците си, преди да осъзнае, че насреща й не е Дестрахис. Беше Тисамон, богомолкородният. Отстъпваше ловко назад, но на челото му имаше плитка рана от първия й удар.

Фелисе застина веднага, а Тисамон отстъпи още крачка и зае отбранителна стойка. Чакаше я. С периферното си зрение Фелисе зърна десетина докери, които ги зяпаха смутено и явно се чудеха дали това е бой на живот и смърт или някакво представление.

— Защо? — повиши глас тя, сякаш го обвиняваше в някаква ужасна неправда.

— Защото заслужаваше нещо повече — отвърна той.

— Няма как да го знаеш.

— Знам го. Говорих с паякородния доктор и той ми каза много неща. — Чутото тежеше на сърцето му, защото историята, която Фелисе бе изтръгнала силом от Дестрахис, бе едва половината от цялото.

Златистата й кожа беше побеляла.