Разединени равнини

— Говори! — извика тя.

— Била си… прекършена — заекна Дестрахис и зачака да види дали това ще е краят му. — Нещо в главата ти не било в ред. Затова семейството ти те прибрало в своя дом и наело лечители да ти помогнат, но ние… но те не могли. Опитали какво ли не, докато накрая един не прибягнал до древен метод, чрез който да върне спомените ти назад до момента, когато съзнанието ти е било прекършено, и да пришие този момент към настоящето, изрязвайки всичко помежду… по-разбираемо от това не мога да го обясня. Да продължавам ли?

Фелисе не каза нищо, но Тисамон се размърда, така че паякородният продължи:

— Не минало както трябва. Не било направено както трябва… по-добре въобще да не беше опитвано, като имам предвид резултата. Но ти най-после си спомни името и лицето на човека, който ти бе сторил онова, и реши, че трябва на всяка цена да си отмъстиш. Роднините ти бяха силно притеснени. Те… — Дестрахис млъкна отново и Стенуолд с изненада видя сълзи в очите му. — Фелисе…

— Спомням си — заговори бавно тя. Талрик видя нещо да изплува на лицето й, разбра, че жената го вижда с нови очи. — Сега си те спомням. Ти си човекът, който закла децата ми.

Той не можеше да кимне, не смееше да отговори, но нещо в лицето му потвърди думите й.

— Спомням си — повтори тя. — Какво съм направила? — Свали внезапно ръцете си и погледна назад към разполовената маса и забития в дървото меч, сякаш ги виждаше за пръв път.

Талрик помръдна, отпусна се едва доловимо… и толкова бързо, че Стенуолд не разбра как стана, Фелисе се завъртя към осородния и замахна с палец към лицето му. По бузата му потече струйка кръв, но нищо повече.

— Защо не мога да те убия? — изкрещя му Фелисе. Ръцете й бяха вдигнати пред лицето му, тресяха се и се свиваха в юмруци, но тя така и не съумяваше да го удари. В ехото на крясъка й зрителите останаха мълчаливи. С периферното си зрение Стенуолд видя същия потрес да изопва лицата и на Тисамон, и на Дестрахис.

Талрик издиша бавно и продължително.

— Защото само аз съм ти останал — отвърна той през стиснати зъби. — Размишлявах много, когато ме хвана предния път. Колко възможности ти трябват? Сега съм тук, в ръцете ти, така че защо просто не го направиш? Щом ме искаш, каква по-добра възможност може да съществува?

С глас като на изгубено дете и в пълната тишина, която последва, Фелисе промълви:

— Помогни ми.

Дестрахис тръгна напред, но Тисамон го избута и я хвана за раменете. Тя посегна да го перне с шиповете си, но така и не го направи, макар че Тисамон дори не се опита да я спре.

— Ела — каза той. — Ще ти намеря нещо за хапване, после и легло, където да си починеш. — Погледна през рамо към Талрик. — Решиш ли, този човек ще умре, кълна се.

Изведе я от стаята, като спря само колкото да погледне Дестрахис в очите. Но не каза нищо и след миг отклони погледа си.