Отсенки от себе си

Уейн подръпна периферията на късметлийската си шапка. Беше от онези, които носеха кочияшите — нещо като по-широкополо бомбе, — но без купищата излишни джинджифлюшки. Кимна на отражението си в огледалото, после избърса нос. Беше хремав. Вчера започна да си заделя и съхранява здраве — точно след като откриха всички онези трупове.

Вече разполагаше с немалък запас, който можеше да използва, ако се наложеше, скътан в металоемите си. Не се бе нуждал от него в последно време, пък и в дните с махмурлук винаги си го понасяше с пълната му сила — нали щеше да страда така или иначе. Но нещо около труповете на всички онея важни клечки намирисваше и го предупреждаваше, че скоро може да се нуждае от по-бързичко излекуване. Добре щеше да е да увеличи запасите си, доколкото може.

Но днес може да умра, помисли си той, докато затягаше колана си и пъхаше фехтоваческите си бастунчета в кожените им калъфи. След това отново избърса носа си. Още не е сигурно. Всеки умираше. Винаги бе намирал за странно, че толкова много хора умираха стари — логиката подсказваше, че това би трябвало да е моментът в живота им, когато са натрупали най-голям опит в избягването на смъртта.

Излезе от стаята си в имението на Уакс с нехайна походка и забеляза мимоходом аромата на прясно опечен хляб за закуска, който се носеше от кухненските помещения. Бе благодарен за стаята, но всъщност нощуваше тук само заради безплатната храна. Е — и заради Уакс. Човекът определено се нуждаеше от компания, за да не изпада в още по-големи странности.

Уейн се запъти спокойно надолу по покрития с килим коридор, който ухаеше на полирано дърво и на прислужници, които разполагат с твърде много време. Имението си го биваше, но не му беше приятно да живее в твърде просторен дом; само му напомняше колко дребен е самият той. Дай му някоя мъничка, претъпкана стая и беше щастлив. Така се чувстваше като крал, заобиколен от сума ти неща.

Спря пред кабинета на Уакс и се поколеба. Какво беше онова на полицата до вратата? Нов свещник, от чисто злато и с красива дантелена покривчица отдолу. Тъкмо каквото му трябваше сега.

Порови из джоба си. В действията на богаташите нямаше никаква логика. Свещникът вероятно струваше цяло състояние, а Уакс просто го беше зарязал насред коридора. Уейн пъхна ръка в другия си джоб, потърси нещо подходящо за размяна и извади един джобен часовник.

„А, да“, помисли си, като го разтърси така, че дребните части се раздрънчаха. „Кога беше последният път, когато изобщо показа точен час?“. Вдигна свещника, прибра покривчицата в джоба си и го върна на мястото му, като закачи часовника за него. Струваше му се честна сделка.

„От доста време ми трябваше нова кърпичка“, помисли си и издуха нос в покривчицата. После отвори вратата и влезе в кабинета.

Уакс бе застанал пред един триножник и разглеждаше големия скицник, който бе запълнил със сложни схеми.

— Цяла нощ ли будува? — попита го Уейн с прозявка. — Поквара, човече. Караш хората да им е съвестно да мързелуват около теб.

— Не виждам какво общо има моето безсъние с твоя мързел, Уейн.

— Просто ме кара да изглеждам зле, това е — каза Уейн и погледна иззад рамото му. — За истинското скатаване е необходима компания. Когато безделничи един, значи мързелува; когато безделничат двама, значи са в обедна почивка.

Уакс поклати глава и отиде да погледне вестниците на бюрото. Уейн се наведе да разгледа скицата на Уакс по-добре. Съдържаше дълги списъци с идеи, някои от които бяха свързани със стрелки, и скица на положенията на телата както в балната зала, така и в обезопасеното помещение.