Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
— Естествено. — Мишаня се усмихна широко и банкнотата моментално изчезна от полезрението. — Казвай адреса.
Още същата вечер хилавият крадец съобщи, че в жилището на Богданов няма никаква алармена система и че той обещава да свърши работата още в първия момент, когато вътре няма никого.
— Апартаментът сигурно е голям, ориентирай се там „бръмбарът“ да е на място, откъдето всичко се чува — напъти го Вячеслав.
— Е, ясно, няма в нужника да го сложа, я — ухили се Миша.
— Нито в спалнята или кухнята. Писателят сигурно има кабинет и води там всичките си делови разговори. Не забравяй и телефоните.
— Добре де, повече акъл не ми трябва… Ще го обмисля някак. А ти защо слагаш само един „бръмбар“? Сложи няколко, във всички стаи, та да си нямаш главоболия.
— Не можах да намеря — въздъхна Слава. — „Бръмбарите“ струват пари, а аз не съм някакъв олигарх. Заплатата на журналистите е малка.
Наложи се да чакат подходящия момент четири дни. От девет и половина сутрин, когато Богданов излизаше за своето раздвижване, чак до единайсет вечерта, когато в прозорците на апартамента светлината угасваше и ставаше ясно, че писателят си е легнал и никъде няма да излиза, Слава добросъвестно дежуреше, седнал в колата в компанията на ту лениво дремещия, ту посръбващ бира от кутия Мишаня. Младежът пиеше непохватно, бирата постоянно се разливаше, стичаше се по ръката му, оставяше следи по якето му и капеше на пода. „Колата ще вони“ — с досада си мислеше Боровенко и гнусливо поглеждаше мръсните ръце на Мишаня, които се бяха срещали със сапун преди две седмици, ако не и по-отдавна.
Най-сетне им провървя — писателят тръгна на разходка, а след известно време от входа излезе старата домашна помощница и заситни чевръсто към супермаркета.
— Тръгвай бързо! — Слава със силно ръгване в ребрата събуди спящия Миша. — Събуждай се, идиот!
Миша сънено се протегна, грабна чантата с инструментите и излезе от колата. Върна се след двайсет минути. Лицето му вече не беше сънено и лениво. Беше свършил работата и знаеше, че след час — именно толкова време му трябваше, за да стигне до пазара — ще си получи парите. Охо, как ще се надруса с толкова кинти!
— Е? — кратко го попита Слава.
— Всичко направих — също кратко отговори Мишаня.
— Защо не провери техниката? Нали се разбрахме, щом поставиш „бръмбара“, веднага да започнеш да говориш от различни стаи и различни телефони, за да мога да се убедя, че всичко се чува — ядосано го упрекна Вячеслав.
— Ами… забравих — равнодушно смънка момчето. — Там има само един телефон, стои в антрето на малка масичка.
— Как така един? — не повярва Боровенко. — Не може да бъде.
— Сериозно бе. Проверих всички стаи. Никъде няма телефони, само в антрето. Дори си помислих как ли тоя дъртак търчи през целия апартамент, когато телефонът звънне. Не го ли домързява. С една дума, забих „бръмбара“ така, че да е най-близо до телефона и до кабинета, там има и трапезария или нещо като гостна, и стая с камина, от тях също ще се чува. А за кухнята, спалнята и за още една стая не гарантирам. Ако не затварят вратите, ще се чува, но затворени ли са — тогава не знам. Грамадански е този апартамент, ама намерих най-доброто място.
— Добре, Мишаня, благодаря ти за работата. Ако има нещо, знам как да те намеря, имай го предвид — за всеки случай добави Слава.
— Аха, търси ме — ухили се Миша. — Ако ти трябва нещо, знаеш как да ме намериш. Е, хайде.
И забърза към метрото. А Слава незабавно звънна на Лиза и й каза да дойде при блока на Богданов. Беше сряда, единайсет сутринта, след половин час Глеб Борисович щеше да се прибере от разходката си, а след час щяха да дойдат неговите съавтори. И щеше да има какво да послушат. Може би още днес щяха да научат всичко.
Но не им провървя. Този ден слушаха за умрялото момче и за разговорите на душата му с Бог, за вкисналия се борш, за нравите в средите на студентите от театралния институт, за амбициите на Глафира Митрофановна, която Василий Славчиков наричаше баба Глаша и която смяташе, че развалената супа е нанесла съкрушителен удар по репутацията й и че Глебушка трябва веднага да извика милиция, за разработването на характера на някакъв режисьор, чиито постъпки не се вписват в схемата на цялостния образ, следователно трябва първо да се измисли неговата биография и душевната му нагласа, за да се знае как може да постъпва той и как не може… Изобщо този ден съпрузите Боровенко слушаха за какво ли не, само не и за единственото, което ги интересуваше.