Нощни вълци

Горшенев премълча.

— За какво ви трябваха в наличност тези пари? Не можехте ли да ги прехвърлите по банков път?

— Как да ви обясня. Задлъжнялостта в днешно време е направо бич божи. На хората не им дават заплати по няколко месеца…

— И още как — не се сдържах.

— Както знаете — продължи той, — особено неблагоприятна ситуация се създаде в Приморския край. Всеки момент щяха да им спрат електроенергията. Хората ще останат без ток, ще спрат предприятията и така нататък в този дух. Няма да ви изнасям лекция за енергийната криза и последиците, до които води…

— Недейте.

— И така. Правителството им беше изпратило пари, за да смекчи малко положението, но тези пари не стигнаха до адресата. Загубиха се някъде по пътя. Някъде в някой от пунктовете най-безсъвестно ги въртят за своя сметка.

— И вие говорите така спокойно за това?

— А какво да направя?

— Да. — Не бях доволен от себе си, задето го прекъсвам със странични въпроси. — Прав сте, това си е повече работа на нашата епархия, отколкото на вашата.

Горшенев продължи:

— Неотдавна при нас беше губернаторът на края. Сключихме договор с него, засега ще пропусна подробностите — не са важни. Важното е, че се споразумяхме за някои взаимно изгодни неща. Губернаторът предоставя за превозването своя личен самолет и охраната си. Но инкасаторската кола, както знаете, не стигна до летището.

— Колко души бяха посветени в подробностите на сделката?

Горшенев сви рамене:

— Аз и нашият генерален директор — от страна на банката. И Кондратенко, естествено — губернаторът.

— И само толкова? — недоверчиво попитах. — Ами охраната, екипажът на самолета? Те не бяха ли наясно какво им предстои да превозват?

— Абсолютно не! — твърдо отговори Горшенев. — Ние подготвихме парите практически минута преди да започнат да ги товарят в инкасаторската кола, чак тогава проведохме и необходимите компютърни операции. Никой не би могъл да ги проследи, а дори и да можеше — не би успял да организира нищо. Това просто е физически невъзможно.

— Не ме разбрахте — казах аз. — Питам ви за охраната и екипажа на самолета.

— Те просто трябваше да возят Кондратенко. Уж че той летеше обратно, към къщи. Никой не знаеше какво още ще има в самолета. Освен нас тримата, разбира се.

— Бих искал да поговоря с другите двама.

— Нищо по-просто. Кондратенко, разбира се, не замина никъде, остана в Москва. Отседнал е в хотел „Радисон-Славянски“. Що се отнася до нашия генерален директор, той ще дойде в банката някъде към три часа.

— Как се казва?

— Меркуриев, Олег Василиевич.

Записах си името.

— Благодаря — казах на Горшенев. — Той дали може да дойде при нас, в прокуратурата?