![Хищник [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/3/hishchnik-bg-download.jpg)
Хищник [bg]
- Автор: Престон Дуглас
- Серия: Уайман Форд #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-89-9
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хищник [bg]». Краткое содержание книги:
С „Хищник“ Дъглас Престън ще разтрепери читателите и ще ги държи в напрежение до последния миг. Майкъл Крайтън би искал той да е написал нещо, поне наполовина толкова всепоглъщащо; „Хищник“ е трилър за специалната ви колекция. Library Journal
„Хищник“ направо ме срази! Дъг Престън е малко като Гришам, малко като Крайтън, малко като Стивън Кинг, но си остава истински уникален, превъзходен писател със свои собствен стил. Дейвид Хагбърг, USA Today
Клинът се спусна, но попадна на резето и той натисна силно надолу. Чу се изщракване и той хвана бравата, готов да я отвори.
Внезапно се спря. Чу тръшване на врата. Кухненската врата към задния двор. Последваха стъпки по чакълестата алея, които се отдалечиха към ъгъла. Приведе се, свит за храстите и през завесата от листа я видя да крачи към гаража, подрънквайки с ключовете. Миг по-късно се чу шум от двигател и колата излезе, спусна се бавно по алеята и мина през портата, оставяйки облаци прах.
Мадокс усети, че го изпълва безсилна ярост, смесица от отчаяние, разочарование и гняв. Кучката и не подозираше какъв късмет е извадила! И сега той трябваше да претърси къщата без нейна помощ.
Изчака още няколко минути, докато прахът се разнесе, изправи се и отвори задната врата. Пое си дълбоко дъх, преброи до три и влезе, като затвори тихо след себе си. Къщата беше хладна и миришеше на рози. Остана неподвижен известно време, заслушан в биенето на сърцето си, и когато реши, че е готов, пристъпи напред.
Започна от кухнята, работеше бързо и методично. Преди да вземе нещо, отбелязваше къде стои и после го връщаше на същото място. Ако се окажеше, че бележникът не е в къщата, щеше да бъде грешка да събужда тревогите им. Но ако беше тук, той щеше да го открие.
16.
Д-р Айън Корвъс се приближи към единствения прозорец на офиса си, обърнат към Сентръл Парк. Можеше да види езерото, блестяща метална повърхност, отразяваща следобедната слънчева светлина. Докато гледаше, една гребна лодка прекоси водата — баща и син, излезли на разходка, всеки с по едно весло. Веслата се потапяха, загребваха и оттласкваха лодката едва забележимо напред. Момчето изглежда изпитваше затруднения, защото накрая пусна греблото, скочи във водата и заплува напред. Мъжът се изправи и започна да ръкомаха възмутено. Дотук не идваше и звук, всичко сякаш се случваше в пълна тишина, като в пантомима.
Баща и син. Корвъс усети, че му прилошава. Малката очарователна сценка му напомни за собствения му баща, работещ по онова време в Британския музей, един от най-известните биолози в Англия. По онова време баща му беше трийсет и пет годишен, сегашната възраст на Корвъс, но вече член на Кралското Общество, награден с ордена „Крипен“. Корвъс усети как го изпълва старият гняв, когато си представи мустакатото лице на баща си, бузите му с изпъкнали вени, военния маниер и изпъстрената му със старчески петна ръка, постояло стискаща чаша с уиски. Сякаш още чуваше саркастичния му глас. Старото копеле бе пукнало преди десет години, повалено от удар като умряла скумрия с пръснати наоколо кубчета лед по дебелия килим в градската им къща в Уилтън Кресчън, Лондон. Разбира се, Корвъс наследи куп пари, но нито това, нито името му бяха помогнали да започне работа в Британския музей, единственото място, където винаги бе искал да работи.
Сега беше на трийсет и пет и все още помощник-куратор в отдела по палеонтология, смирено очаквайки пожизнената професорска степен. Без нея той бе само полуучен, всъщност, получовешко същество. Помощник-куратор. Почти усещаше миризмата на поражение, която излъчваше това словосъчетание. Корвъс така и не си бе намерил място в американската академична перпетуум-мобиле; той беше черната овца в стадото. Знаеше, че е с тежък характер, саркастичен и нетърпелив. Не играеше игрите им. Кандидатурата му бе обсъдена преди три години, но решението се отложи; палеонтологичната му изследователска експедиция до долината Тунг Нор в Синян не бе дала плодове. През изминалите три години тича като муха без глава, и разбира се — без резултат. До този момент.
Той погледна часовника си. Беше време за проклетата среща.
Офисът на д-р У. Къшман Пийл, президент на музея, се намираше в югозападната кула на сградата и това осигуряваше широк изглед към Мюзиъм Парк и неокласическата фасада на Нюйоркското историческо дружество. Секретарката на Пийл въведе Корвъс вътре и съобщи името му с тих глас. Защо ставаше така, запита се Корвъс, докато стоеше пред августейшата особа с приятна усмивка, замръзнала на физиономията си, че човек винаги започва да шепне в присъствието на крале или кретени.
Пийл излезе иззад бюрото си и го поздрави със здраво, мъжко ръкостискане, докато с другата си ръка го потупваше по рамото; после го настани да седне в античен стол „Шейкър“ пред мраморна камина — за разлика от онази, в собствения му офис, тази работеше. Едва когато се увери, че Корвъс се е настанил удобно, Пийл седна, демонстрирайки старовремска учтивост. С побелялата си лъвска грива, причесана назад, костюм в графитен цвят и старомоден маниер на разговор, Пийл изглеждаше така, сякаш се бе родил музеен директор. Беше шоу, Корвъс знаеше това много добре: под светската външност се криеше мъж с изтънчеността и чувствителността на копой.