Евърмор [bg]

Двойка се отлепя от масата и минава покрай нас. Чувам жената да казва:

— Скъпи! Внимавай, ще изцапаш роклята ми с кръв.

— Какво е това? — шепотът ми е твърде настоятелен. Гневът от несправедливостта кипи в мен.

Очите на Лиъм се стрелват от едната страна на другата и обратно. Той вижда същото нещо, което виждам и аз — че тази опашка се намира между нас и нашето спасение. Каквото и да е тя, се налага да преминем през нея.

— Дан за Ина — промърморва той и ме хваща за ръката. — Всеки трябва да предложи една година от собствената си кръв. Това е нещо като дар. Съжалявам, не осъзнах…

Стомахът ми се бунтува. Една година. А тези хора дори не ги е грижа. Смеят се, усмихват се, докато навиват нагоре ръкавите си, оголвайки ръце и длани като коремите на риби под танцуващата светлина на свещите в залата. Тяхната плът е гладка. Чиста. Няма белези някога да им е източвана кръв и преди.

Една година не означава нищо за тях. Никога не им се е налагало да пожертват дори една.

Когато един среброкос джентълмен отстъпва от масата, наблюдавам как търговката на кръв затваря с коркова тапа флакона с кръвта му и го поставя редом с десетки други върху кадифена постелка. Мъжът е по-загрижен да не изцапа натруфената си премяна, попивайки една капчица кръв с бродираната си кърпичка.

Толкова много кръв, искряща красиво във флакони като гнездо със скъпоценни камъни. Някакъв човек зад мен улавя погледа ми и повдига вежда.

— На опашката ли сте?

Лиъм отговаря вместо мен:

— Да — той ме слага до себе си и добавя приглушено: — Всичко е наред. Аз ще дам още една година вместо теб…

— Не е за това — заеквам аз, изричайки подобна полулъжа. — Аз просто… не мисля, че моето време може да бъде погълнато. То нарани Каро, когато тя се опита да го изпие първия път в Евърлес. Мислиш ли, че това би навредило и на Ина? — Думите ми пресъхват, докато друг, още по-отвратителен страх се надига у мен. Какво ще стане, ако Каро пак сложи ръка върху кръвта ми? Каква тъмна магия би могла да причини за отмъщение тогава?

Дори и с воалетката между нас улавям как шок, а после и съмнение преминават по лицето на Лиъм. Защото дори и с всичките си години на учене не знае това за моята кръв.

Изведнъж той започва да ми изглежда по-малък, отколкото е, а аз самата се чувствам незащитена заради онова, което сме: момче, което въпреки цялата си интелигентност и образованието си е едва на деветнайсет години, и момиче, което има векове от спомени и знания, й магия, но няма достъп до тях.