Екскурзия в Тиндари [bg]

Като стигна до вратата на полицейското управление, усети, че не му се влиза. Върху бюрото му го чакаше олюляващата се купчина с документи за подпис и само при мисълта за това дясната ръка започваше да го наболява. Увери се, че в джоба си има достатъчно цигари, качи се в колата и потегли в посока Монтелуза. Точно по средата на пътя между двата града в полето се виеше пътека, скрита зад рекламен билборд, която водеше към грохнала селска къщурка. От едната й страна имаше огромно сарацинско маслиново дърво, което със сигурност си беше направило своите два пъти по сто години. Изглеждаше като изкуствено, театрален декор, излязъл от фантазията на Гюстав Доре13, подходяща илюстрация за Дантевия „Ад“. Най-ниските му клони се влачеха по земята и се оплитаха, това бяха клони, които, колкото и да се опитваха, не успяваха да се вдигнат към небето, а в определен момент на своето напредване размисляха и решаваха да се върнат назад към ствола, правейки нещо като лакътна извивка или в някои случаи истински възел. Миг след това обаче променяха идеята си и се връщаха обратно, като уплашени от вида на могъщия, но надупчен, изгорен и сбръчкан от годините ствол. Но за да се върнат назад, клоните следваха различна от предишната посока. Наподобяваха змии — питон, боа, анаконда, които сякаш изведнъж се бяха видоизменили в маслинови клони. Изглеждаха отчаяни, прокълнати заради тази магия, която ги беше замразила, „захаросала“, би казал Монтале14, завинаги в непосилното им и трагично бягство. Средните клони, достигащи горе-долу метър дължина, тутакси изпадаха в съмнение дали да се насочат нагоре, или да се обърнат към земята, за да се съберат с корените.