Непокорна кръв [bg]

Ейли ме хвана няколко пъти да зяпам Кейт, скрит в сенките, но не започна да ми се подиграва заради това. Ние тримата обичахме да се дразним: това ни помагаше да убиваме ужасяващата, непоносима скука.

— Ти си омагьосан — каза ми тя веднъж. Беше ме хванала да се мотая край арката, която водеше до голямата зала на Кейт. В онзи ден вътре беше пълно с народ (а може и да беше нощ; човек никога не може да е сигурен под земята), но Кейт се виждаше отдалеч, излегната върху диванчето на подиума, където хората й можеха да я виждат и да й се възхищават. Това беше един от дните, в които раздаваше правосъдие, и залата беше претъпкана с посетители, куриери и капитани. Ейли ме смушка.

— Омагьосала те е.

— Стига глупости — сопнах й се аз. — Просто е много красива. Не мога ли да я гледам?

— Влюбен си в нея — подразни ме Ейли.

Гърлото ми се стегна.

— Не съм. — Макар че не можех да отрека, че не ми беше повлияла. Може би трябваше да използвам това, за да накарам Ейли да ревнува, но бях още млад и зелен и не знаех нищо за любовта и измамата в сравнение с онова, което знам днес. Не исках да я накарам да ревнува, никога не съм искал да я нараня, по какъвто и да е начин, нито дори да засегна непоколебимата й гордост. — Тя просто е красива. Както и майка ми, а аз не съм влюбен в нея.

— Лилит? — рече Ейли с унищожително презрение. — Лилит? Красива?

Аз я погледнах. Гласът й изведнъж бе станал силен и рязък, и аз се стреснах от откритото й неподчинение. Със закъснение осъзнах, че виновна за това може би е скуката. Ние бяхме отегчени, тя беше отегчена, това беше фаталната причина.

— Добре де — избъбрих аз, опитвайки се да я успокоя и да върна разговора в нормалното му русло. — Не се ядосвай. Ти също си красива.

— Не съм — отвърна презрително тя. — Виж, Шона вече може да се нарече красив.

Това си беше чистата истина. Физически привлекателните изсечени скули бяха характерни за расата ни, но по някакъв начин Шона изглеждаше по-благ и не толкова студен; той изглеждаше по-красив от мнозина. Но с притеснение осъзнах, че Ейли не е издигнала преграда пред съзнанието си, че гласовете около нас утихват, хората започват да се обръщат по посока на нейния висок развълнуван глас. И тя сигурно го знаеше, но беше толкова отегчена, беше в ужасно настроение и въобще не й пукаше.

— Лилит те изостави — рече мрачно тя. — Захвърли те в ръцете на баща ти, а дори и него не можа да задържи. Що за майка е това? Сигурно е хубавичка, да. Но брат ми е красив. На това му викам аз красота. Освен това — добави тя с триумф в гласа — той е красив и вътрешно.