![Индийската съпруга [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/2/9/indijskata-spruga-bg-download.jpg)
Индийската съпруга [bg]
- Автор: Фоссум Карин
- Серия: Инспектор Конрад Сейер [bg] #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК „ЕМАС“
- ISBN: 978-954-357-321-9
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Индийската съпруга [bg]». Краткое содержание книги:
— Ами?
Под червения му бретон се забеляза вълнение. Кале не успя да прецени от какво естество. Двамата журналист ти не ги изпускаха от поглед. Кале шепнеше едва доловимо.
— Ти знаеш ли, че Гюндер ходи в Индия?
— Сестра му ми каза — кимна Айнар. — Преди няколко дни се отби да си купи цигари.
— Разбра ли защо е отишъл там?
— На екскурзия, естествено.
— В общи линии, да. Всъщност обаче се е оженил в Индия, за индийка.
Айнар вдигна глава. Очите му се разшириха от неподправено удивление.
— Юман? За индийка?
— Да. Точно затова ми се обади. Жена му пристигала със самолет оттам и ме помоли да я посрещна, защото той трябваше да стои при сестра си.
Айнар гледаше смаяно Кале. Таксиджията изведнъж се разприказва.
— Гюндер ми обясни всичко: с кой самолет пристига и така нататък, как се казва и как изглежда. Звучеше много притеснен, понеже нямаше възможност лично да я вземе от летището. И аз отидох, но не я намерих — Кале преглътна и погледна Айнар.
— Не си я намерил ли? — слиса се съдържателят.
— Търсих я навсякъде, но не я намерих.
Айнар вече се взираше в Кале, без да прикрива удивлението си. Нещо подтикна Кале да се обърне. Журналистите продължаваха да ги следят с поглед. Той понижи още глас.
— И така, обадих се на Гюндер в болницата и му обясних проблема. Предположихме, че жена му е хванала такси, отишла е направо в дома му и го чака там. Нали Гюндер ѝ беше дал адреса. Обаче се оказа, че и там я няма.
Настана продължително мълчание. Айнар, притеснен на вид, разбра какво се опитва да намекне Кале.
— После чух по новините за мъртвата жена във Витемуен и изпаднах в ужас. В селото няма много чужденки, та реших да му се обадя.
— И той какво ти каза? — избърза Айнар.
— Ами държа се странно. Отговаряше ми доста уклончиво, все в смисъл, че щяла да се появи. Аз обаче се опасявам, че именно тя е жертвата; че някой я е убил, докато с отивала към дома на Гюндер. Витемуен се намира съвсем близо до къщата му, само на километър.
— Да, на километър. Значи знаеш как се казва тя?
Кале кимна сериозно.
— Трябва да се обадиш в полицията — отсече категорично Айнар.
— Няма да мога. Редно е Гюндер да се обади. Обаче не очаквам да се осмели. Преструва се, че не се е случило нищо.
— Защо не поговориш с него?
— Стои в болницата.
— А къде е зет му?
— В Хамбург.
Неочаквано Кале се почувства изтощен.
— А тази гореща линия… защо не направиш анонимно обаждане?
— А, не, ако реша да се обадя, ще се представя. Няма нищо нередно да съобщя какво зная. Но полицаите веднага ще щурмуват дома му.
— Щом е в болницата, няма да го намерят там.
— Рано или късно ще го намерят. Ами ако греша?
— Това би било чудесно — сметна Айнар.
— Не съм сигурен. Не го познавам добре. Гюндер е много саможив. Почти не говори. Ти ще се обадиш ли вместо мен?
Айнар забели очи.
— Аз да се обадя? Не, няма начин — неприязнено отвърна той. — Ти имаш какво да разкажеш на полицията, не аз.
Кале остави чашата върху плота.
— Какво сложно има в едно телефонно обаждане? — успокои го Айнар. — Светът няма да свърши.
Отново се чу пронизителният смях на Линда. Единият журналист се бе надвесил над масата на девойките.
— Ще си помисля — обеща Кале.
Айнар запали цигара. Наблюдаваше журналистите, увлечени в разгорещен разговор с Линда и Карен. После отвори вратата към офиса си: там си почиваше или водеше счетоводството на бистрото. Зад малката стая се намираше хладилно помещение, където съхраняваше хранителните продукти. Айнар отвори вратата. За малко постоя колебливо, вторачен в тясното пространство. Тревожните му очи се спряха върху голям кафяв куфар.
Журналистите се рояха като мухи, и то с такава жар, сякаш възнамеряваха да завземат цялото село. Всички те сновяха непрекъснато насам-натам в лов на новини, въоръжени с безотказното си оръжие: устата. Всеки си имаше собствена гледна точка и идея за необикновено оригинално заглавие, каквото не можеше да измисли никой друг. Правеха наситени с драматизъм снимки, на които не се виждаше нищо, защото полицаите не ги допускаха до местопрестъплението. Въпреки това журналистите, проснати по корем в тревата, се целеха в далечната поляна с обективи, заровени между стръкове тръстика и слама. А прел тях човешкото коварство изпъкваше в цялата си необяснимост във формата на бял брезент и няколко повехнали листа на преден план. Журналистите притежаваха дарбата да се преструват на изпълнени със съчувствие и знаеха каква силна потребност изпитват хората да попаднат под светлината на прожекторите дори за миг.