Черният манастир [bg]

Меркадо отново седна на възглавницата.

— Човека го заплашва клане от племето гала или наказателен взвод, а ти го дразниш! Наистина си безчувствена, Вивиан.

Тя също се настани на мястото си и си наля още скоч.

— Не се намираме в столичния „Хилтън“, нали знаеш, Хенри? Неговата съдба спокойно може да сполети и нас.

— Да, права си, разбира се. Само че ние имаме шанс.

Пърсел се опря на ниската маса и също си наля.

— Е, поне знаем, че гарнизонът в джунглата съществува.

Навън се чуваха възбудени гласове и типичната врява на разпадаща се войска. Избухваха кавги и най-малко един спор завърши с употреба на огнестрелно оръжие. Бягащи войници плячкосваха палатките наоколо, но знамето с юдейския лъв засега осигуряваше на тримата сигурност, макар да усещаха, че докато седят и пият скоч в горещата зловонна шатра, периметърът на безопасността им бързо се смалява.

Пърсел се обърна към Меркадо.

— Ти беше прав, Хенри. Тук е истинската история. И ние май ще участваме в нея.

По-възрастният му колега не отговори.

— Искам да поснимам — каза Вивиан.

Франк отиде до редицата церемониални щитове и копия, опрени на стената, и каза:

— Бива ги, Хенри, нали?

Меркадо отново не му обърна внимание. Погледна Вивиан и каза:

— Няма да мърдаш оттук.

Пърсел предложи да потърсят други оръжия в шатрата, освен копията.

— Не ни трябват оръжия — категорично възрази Меркадо. — Ние сме журналисти.

— Всички останали са въоръжени.

— Точно това е въпросът, Франк. Не можем да се измъкнем оттук със стрелба. Това не ти е американски филм за каубои и индианци.

Пърсел помълча, после рече:

— По-скоро си мислех как да избегнем участ, по-страшна от смъртта.

Никой не му отговори.

— Май си падаш фаталист, Франк — въздъхна Меркадо след малко. — Какво предлагаш?

Пърсел се замисли.

— Остава ни само една възможност.

— А именно?

— Да пием по още едно. — И изпразни бутилката в трите бронзови бокала. — Надявам се, че от върховете на тия копия в чашите ни ще потече още скоч.

— Не богохулствай.

Пърсел вдигна едно от копията и го заби в земята.

Франк нямаше представа кой ще влезе в шатрата — разбунтували се войници, полковник Ган, князът или воините гала. Ако извадеха късмет, щеше да пристигне кавалерията под формата на правителствени бойци и Хенри щеше да размаха журналистическата си акредитация и пропуска си и да си спомни как е на амхарски „Благодаря, че ни спасихте от княза“.

Междувременно глъчката на разпада и дезертирането навън стихна. Тишината започваше да става злокобна.

— Май останахме сами — отбеляза Вивиан.

Платнището се отметна.