Игри на изчезване [bg]

Прекрачих и нея и бутнах вратата. Отвътре апартаментът беше напълно гол. Нямаше никакви мебели. Подът беше от грубо излят бетон. Прозорците бяха облепени с черни торби за боклук, така че вътре почти не проникваше светлина. Стените бяха покрити от пода до тавана с китайски йероглифи. В тази малка стая бяха наблъскани може би половин дузина млади мъже и жени, всички в състояние на тотално опиянение. Онези, които не бяха проснати на пода, седяха полуоблегнати на стените. Навсякъде се въргаляха турникети, запалки, цигари, бирени бутилки и празни найлонови пликчета. Имаше и оранжеви капачки от игли, но самите игли не се виждаха. Спрях се до вратата и изчаках няколко секунди. Никой от присъстващите не забеляза присъствието ми.

Това беше капан.

Не за мен, разбира се. „Капан“ на гангстерски жаргон е мястото, където черноборсаджии и трафиканти въртят бизнеса си. В някои квартали капанът е обикновен ъгъл между две улици, за който знаят местните хлапетии. В други е обществена градинка, задната стаичка на някой бар или дори движещ се автомобил, които обикаля по цял ден около едно и също каре. Най-често обаче капанът е къща или жилищен блок, където може да влезе всеки. Там сутеньори продават женска плът, пласьори пласират дрога, каубои се стрелят с други каубои. Нещо като неутрална територия. Сградата не е собственост на конкретна банда, така че дори полицията не може да я затвори. А дори и да я затвори, играчите винаги могат да се прехвърлят другаде. А се нарича капан по конкретна причина. Попаднеш ли вътре, няма измъкване.

Самият факт, че се намирах там, караше кожата ми да настръхва. Малко неща на този свят са ми по-противни от хероина. Той уби майка ми. Отдавна бях загубил вкус към всякаква химия.

Прекрачих няколко от натръшканите тела, за да огледам по-добре помещението. Вратата към другата стая беше преградена от мънистена завеса, но аз се опитах да надникна вътре. Въздухът миришеше на прах и застояла урина.

— Кой си ти? — попита глас зад мен.

Обърнах се. На вратата на апартамента бе застанал нисък филипинец на възраст между 40 и 50 години. В ъгъла на устата си имаше забучена цигара и говореше с лек австралийски акцент. Облечен беше с ватиран суичър, но на лявата му китка се виждаше златен „Ролекс“ — явно не беше наркоман. В дясната си ръка държеше кутия червено марлборо. Беше плешив, а малкото останала коса около ушите му беше побеляла.