Черната кутия [bg]

Сори, пуфти дангалакът. Пита нещо на завален български и след като не получава отговор, минава на още по-лош английски с дъх на прокиснало вино. Има дълга коса и груби, разръфани около ноктите, пръсти. Бил в тв бизнеса. Правил канал за местните българи. Само в Ню Йорк са над 20 000! Имал готов сценарий за бацилус булгарикус. Това киселото мляко ние сме го измислили, чат ли си? Неусетно е минал на български. И киселото зеле!

България е люлката на ферментацията. Предлага ми да инвестирам 10 000 долара във филма му.

- Кисело зеле става навсякъде - отбелязвам раздразнено.

Трябва му към половин минута, докато загрее.

- Ти си българин!!

Лицето му се изпълва с кръв. Очичките му злобно святкат.

- Ебаваш ме, а? - свива пестник. - Кво си мислиш? Че като имаш американска диплома и маркови дрешки, си нещо повече! Знам ви аз тия, от банките. Срам ви е от българското. Като дойде дума за зелето, правите ей такива физиономии. Боклуци! Предатели! Не ме гледай така!

Изведнъж сменя тона:

- Абе, я вземи да почерпиш една бира...

Вятърът развява боклуци по улицата. От китайските пазарища се носи воня на гнили зеленчуци, която се смесва със свежия полъх от реката. Няма сила, която да ме върне обратно в задимената дупка. Опитвам се да се свържа с Бергер по мобилния, за да му кажа, че си тръгвам, но той очевидно не го чува, изключил го е или са му го откраднали. Минават две таксита, но са заети. Решавам да походя до някое по-оживено кръстовище. Разминавам се с група тийнейджъри с издути като балони дрехи, които оставят след себе си дим от трева.

С всяка крачка тежестта в корема ми се увеличава. Смесил съм различни храни и напитки, които очевидно водят екзистенциален спор помежду си. Дишай дълбоко, man! Дишай! Изминавам още стотина крачки, като поспирам, облягам се на най-близката стена, дишам. Няма да драйфаш! Не си го помисляй дори! Толкова много, вкусна и скъпа (най-вече скъпа!), храна да иде на кино... Помисли за децата в Африка! Дръж се мъжки! Късно е... Вкусната, обилна, скъпа храна извира на тласъци през всички дупки на лицето ми. По стената, върху която някой с червен спрей е изписал „Gosh“, пръскат трюфели. Бордото се е превърнало в сярна киселина. Конякът с нежен дъх на теменуги - в настройка от порове. О, адска смес! Стомахът ми я изпомпва неуморно, но тя сякаш няма край. Само цветът й се мени след всяко изригване като в приказката за златната, сребърната и черната река...

Сега е черна като катран.

„Браво, издрайфа се за 500 долара!“, казвам си, от което не ми става по-комфортно. Тялото ми е омекнало като изпуснат плондер. Коленете ми се гънат. Едвам успявам да се дотътря до кашоните, струпани край боклукчийските кофи, и се стоварвам върху тях. Носовете на новите ми обувки са опръскани с повръщано. Купих ги само за 200 долара от една разпродажба на „Прада“, но въпреки това ми е жал. Свалям ги и започвам да ги търкам с парче вестник, при което отново ми се повдига. Бутвам ги настрани. Дишам. Шавам с пръстите на краката си.