Звездните рейнджъри
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездните рейнджъри». Краткое содержание книги:
Романът „Звездните рейнджъри“ донася на Хайнлайн популярност, но му спечелва славата на милитарист и реакционер дори в самите Съединени щати. Някои твърдят, че това е най-кървавият роман, експлоатиращ идеята за „силната личност“. Прословутите „рейнджъри“ стават причина фантаст номер едно да остане почти непознат в държавите от бившия социалистически лагер, за разлика от своите събратя по перо Айзък Азимов и Артър Кларк.
Същата нощ ни вдигнаха по тревога в два часа.
Скоро можах да оценя домашния лукс на две или три дузини топли тела, към които се да притискаш нощем. След дванадесет седмици ме захвърлиха едва ли не гол в един примитивен район на Канадските скали и аз трябваше сам да си проправям път четиридесет мили през планините. Направих го — и мразех армията на всеки сантиметър от пътя.
При все това не бях в много окаяно състояние, когато се завърнах да доложа, че съм изпълнил поставената ми задача. Няколко зайци не успяха да ми избягат, така че аз не бях нито съвсем гладен… нито съвсем гол, макар тялото ми да бе покрито с мръсотия; носех чудесно, топло, дебело кожено палто и мокасини на нозете си — струва ми се, че нашите пещерни предшественици не са били чак такива будали, за каквито обикновено ги мислим.
Другите, които не се бяха уволнили, преди да се подложат на теста за оцеляване, също съумяха да преодолеят препятствията — всички, освен две момчета, които загинаха в самота при този изпит. После ние се върнахме в планините и загубихме тринадесет дни, за да ги търсим. Придружаваха ни хеликоптери, които кръжаха над нас, за да ни насочват. В издирването бяха включени всички комуникационни системи, с които разполагахме. Нашите инструктори, в енергийни командни костюми, бяха пристигнали да надзирават лично действията ни и да претърсват заедно с нас — защото Подвижната пехота не изоставя своите, докато съществува и най-малката надежда за тяхното спасение.
Погребахме ги с всички почести в духа на „Тази Земя Е Наша“ и с посмъртно звание сержант, така че те бяха първите от нашия новобрански полк, които се издигнаха толкова високо — защото от един капсулен воин не се очаква непременно да остане жив (да умре е част от занаята му)… но в Пехотата се грижат твърде много за това как ще умреш. Трябва да полагаш усилие до последния миг и да останеш с вдигната глава до края.
Брекинридж беше единият от загиналите; другият беше едно австралийско момче, което не познавах. Те не бяха първите, които умряха по време на изпитание. Не бяха и последните.
V