Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Сашка се почеса по мръсната глава и каза:
— Време е да си плюем на петите. А?
Колка не попита: „Накъде?“
Единствен път имаше от колонията, към гарата. По един, по двама колонистите тръгваха нататък и вече не се връщаха.
— Няма ли да чакаме?
— Че какво да чакаме?
— Директора… Да се върне от Гудермес…
— Знам ли, може да няма никакъв Гудермес! Спомни си Вик Виктрич! Той щеше ли да тръгне? За продукти?
— Заради кучетата си щеше да тръгне!
— Видя ли… И тоя… Разбрал е, че ни е спукана работата, грабна си чантата и да го няма! Много сме му изтрябвали!
Помълчаха. Тревата в огъня шумолеше, тя изгаряше бързо, затова братята бяха надонесли цяла грамада. Наоколо, тук и там, пламтяха огньове, но този път близо до Кузминчетата нямаше никого.
Колка опита чорбата със саморъчно издялканата дървена лъжица, смръщи се и не щеш ли, рече: „Ами складът?“
Сашка лежеше на земята и гледаше в небето.
— Какво складът? Да не мислиш, че там е останало нещо?
— Останало е. Иля знае!
— Знае той… Как друг да му върши работата! Колка попита:
— Я, че какво ни струва? Ще строшим катинара и…
Сашка гледаше угасващото, забулено в синя залезна мъглица небе и мълчеше.
— Един камък му трябва и е готов! — добави Колка.
— Камък ли? Никакъв камък не му трябва — спокойно произнесе Сашка. — Там има резе, нали?
— Има, та какво? — потвърди Колка.
— А скобата на катинара е продълговата. Ако извъртим катинара настрана…
— Разбрах! — възкликна Колка. — Разбрах, Ходът на резето ще стане по-голям…
— Че това кой не го разбира… — отпуснато, без да помръдне, каза Сашка, съзерцавайки небето. — А нашите чакали, и те като тебе, са го блъскали с камък… изпомачкали са го… Със сила не става…
Братята нищо повече не си казаха. Приказките не хранят! Днес, щом се стъмни, ще отидат в склада… А сега трябва да си сърбат буламача и да следят някой чакал да не ги изпревари.
Стара истина е, че идеите се носят из въздуха, затова читавостта на склада до днес не е причина за успокоение. Ще идеш ей сега и току-виж — десетина хлапаци едновременно се сетили за резето, В природата стават и такива чудеса!
Братята изгълтаха набързо чорбата, скриха на сигурно място кутията и после до здрач клечаха в храстите да пазят вратата на склада.
Но този път никой не посегна. Може пък само нашите братя в цялата колония да бяха толкова глупави — да се надяват, че там още има нещо. Може всичко да е опразнено, й то по законен път, Пьотър Анисимович не току-така замина за Гудермес с огромен чувал на гръб. С чантата си и с този чувал. Да не е отишъл да продава собствените си дрипи, я?
Всичко стана, както го замисляха.
Предпазливо подтичвайки, Кузминчетата стигнаха до склада, Колка извъртя катинара хоризонтално, дръпна резето наляво и — чудо, чудо, а то бе станало първо в гениалната глава на Сашка, — резето изщрака, вратата се отвори.
Един миг братята слисано гледаха черния отвор, не бяха очаквали, че ще излезе толкова просто. „Сезам, отвори се!“
И ето на, готово!
— Тараш! — възбудено и затова твърде високо прошепна Колка и се гмурна през вратата на склада. Към неговите тайни, примамливи дълбини.
А Сашка бързо изщрака с резето и постави катинара на място. Отскочи назад, огледа се дали не го следи някой и се шмугна в храстите да пази.
Разбира се, страшно му се искаше да погледне поне с едно око какво има в склада. За миг да се почувствува собственик на цял вагон стока! Не, не да сметне, че всичко, ама всичко с негово. За какво му са на него — хайде, на двамата — толкова парцали?
Да се почувствува човек — ей това му се искаше. Нищичко си нямаш, че и в тумбака ти само някакви камъшови корени. И изведнъж — всичко е твое! Обхождаш като господар царството си, опипваш, само дето в уста не слагаш, и знаеш: ако искам, ще взема това, ако искам — друго. А може и нищо да не взема, само да ми напълни очите, па ще го оставя.
На това място Сашка сам се възпря: не може хич нищо да не вземат. Трябва да вземат. С мярка. Колка те реши каква да е тази мярка. Само някой да не им попречи.
Знаеше си Сашка, има поличба: не мисли, не призовавай в мислите си никого, на, помисли си го — и идват. Момичета, вървят и колкото им глас държи дърдорят женските си клики. За директора, за Гудермес, закъдето той бе заминал. Смахнаха се с тоя Гудермес, с тая обетована земя, дето хлябовете растат по дърветата. А хлябовете растат тук, в ей тоя склад. Това си помисли Сашка.
Тъкмо момичетата се отдалечиха, довтаса тяхната любима Регина Петровна с Марат и Жорес. Приседна на стъпалата на склада и се загледа в играта на малките си мъже. А те се врат из храсталака, аха да настъпят Сашка по главата. Недай си боже да го зърнат… Леле че шум ще се вдигне! Или Колка да започне да тропа отвътре. Щото нали не вижда, че Регина Петровна е седнала на стъпалата, замислила се е, пуши си цигарата и се взира някъде надалече.