12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Читателят едва ли си има представа какво означава за средновековните хора, чиито поселения и стопанство през 4–5 години стават жертва на войни, вътрешни политически или религиозни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъсне и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш добитък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържениците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Мизия и Влахия на административни области, управлявани от пряко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безразличие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения славяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, както е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен.
С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родопите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Протести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх“, в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в отнетите от Византия и Аварския хаганат територии.
Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръстването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпатите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море започват да се наричат българи“, пише скопският учен Иван Микулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.
В това се състои ролята на славяните в създаването и функционирането на българската държавност. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.
То и не може — държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обитават, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.
Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност — процес, който, изглежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина българи, но очевидно още тогава говори на славянски език, след като управляващият политически екип на цар Борис I, съставен изцяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единствената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган — Народния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да създадат още в 855 година славянска писменост и да преведат богослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че славянският език е бил говорен от преобладаващата част от поданиците на България.