Вълчето братство

Йоме изглеждаше толкова разгневена, че не можеше да проговори. Взимането на дарове от куче се смяташе за гнусно и ненавистно деяние. Някои крале щяха да хвърлят херцога в крепостния ров само защото е предложил да се вземат дарове от куче.

Самият Габорн беше Клетвообвързан, а Йоме беше дъщеря на Клетвообвързан. Един Клетвообвързан се заклеваше да получава дарове само от онези свои васали, които ги отдават доброволно. Такива васали обикновено бяха мъже и жени, притежаващи някое силно развито и основно качество, като бърз ум или изключителна жизненост, но често им липсваха необходимите качества, за да бъдат добри воини. Осъзнали, че не могат да служат на своите господари като воини, те можеха да изберат да отдадат своя ум или жизненост в полза на господаря, подлагайки се на омразния силар заради общото добро.

Но не всички лордове в Роуфхейвън бяха Клетвообвързани. Приживе бащата на Габорн например се водеше „прагматик“. Така наречените „прагматици“ често си откупуваха дарове. Мнозина пожелаваха да продадат ползата било от очите, било от ушите си на своя господар срещу злато, защото много хора обичат златото дори повече от самите себе си. Но Йоме беше казала на Мирима, че дори бащата на Габорн в един момент се е отказал от навиците си на „прагматик“, не е могъл да е винаги сигурен в мотивите на един човек, който продава дарбата си. Често някой селяк или дори дребен феодал, затънал в тежки дългове, не виждаше друг изход, освен да продаде някоя от дарбите си за възможно повече пари.

Бащата на Габорн бе осъзнал, че прагматизмът му е безскрупулен — защото не можеше винаги да е сигурен какво е тласнало човека да отдаде даровете си. Дали алчност? Дали безнадеждност, или просто глупост го е накарала да изтъргува най-скъпото си качество срещу няколко жълтици?

Някои жадни за сила владетели обаче криеха хищната си алчност за чужди качества под наметалото на „прагматизма“. Такива владетели с радост приемаха дарове срещу отмяна на данъци и много често в подобни кралства, щом кралят вдигнеше данъците, селяните започваха да се чудят какво всъщност целят.

Най-лошите от всички бяха, разбира се, Вълчите господари. Тъй като васалът трябваше да „желае“ да отдаде дар преди качеството му да може да се прехвърли, Вълчите господари търсеха всевъзможни начини да накарат хората да го „пожелаят“. Изнудата и изтезанията, както физически, така и психически, бяха обичайната монета, с която Вълчите господари си купуваха могъществото. Радж Атън беше изнудил крал Силвареста да му отдаде ума си, като го беше заплашил, че ще убие единствената му дъщеря, Йоме. А след като крал Силвареста се бе покорил, Радж Атън бе принудил Йоме да му отдаде дара си на обаяние, за да не гледа как изтезават лишения й от разум баща, за да не убият приятелката й Шемоаз и да не й отнемат кралството. Радж Атън беше най-презреният и отвратителен от всички хора на този свят — Вълчи господар.