Сезонът на мъглите
- Автор: Гуляковский Евгений Яковлевич
- Серия: Ротанов #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сезонът на мъглите». Краткое содержание книги:
— Завинаги ли си отиваш? — За кой ли път Ротанов се учуди на тяхната проницателност, но с нищо не го показа, само кимна утвърдително.
— Да.
— Дължим ли ти нещо?
— Научих повече, отколкото изкарах с труда си. Научих всичко, което исках.
— Не. Лично за теб.
— Нищо не ми трябва.
— Не ме разбра. Знанията, които можеш да получиш, ще ти бъдат от полза. А онова, което научи, е безполезно и за теб, и за твоя народ.
— Кой знае. Не мисля, че е така. А колкото до останалите знания, сами ще стигнем до тях. Хората също са горди. Сбогом.
— Да беше останал поне за закуска. Чака те дълъг път.
Ротанов отрицателно поклати глава и мина покрай Гарт. Вече знаеше, че при тях не е прието ръкостискането като израз на симпатия, и затова не му протегна ръка.
В средата на подкастреното петно, обозначаващо границите на запазилата се в бъдеще горичка, стърчеше едно растение, което се отличаваше от останалите. Ротанов го забеляза още в колонията. То рязко се открояваше сред своите скъсени събратя. Стъблото му беше по-дебело, а короната му по-пищна и „орязана“ — изчезваше от погледа като че ли по-високо от другите. Нещо повече, стволът на това гърмящо кълбо беше разчленен на сегменти, сякаш пред Ротанов се извисяваше гигантски бамбук с дебелината на бъчва. Той почука по гладката му кора, чу се тъп звук, явно отвътре беше кухо. Обърна се и през редките храсталаци дълго гледа към пътя, на който преди два дни видя каруцата с Велда. „Странно създание е човекът — помисли си той. — Упорито се стреми към истината и я търси, без да се съобразява с трудностите, а когато най-после я намери, не може да скрие огорчението си.“ Винаги се случва така, почти винаги. Вероятно затова древните са смятали, че плодът на познанието е… горчив. Време е… — каза си тихо той.
Не се случи нищо. Не почувствува никакво вълнение. Онова, което трябваше да стане, непременно щеше да стане и без негова намеса. Не би могъл да обясни откъде идваше тази увереност у него. Откри в корените на голямото дърво вдлъбнатината, намести се по-удобно в нея и зачака изгрева на слънцето, едва сега почувствува колко е уморен от тази безкрайна нощ и от насъбралото се огорчение.
Напускайки ренитите, Ротанов за свое учудване изпита облекчение, сякаш през цялото време бе носил заедно с тях непосилното бреме на загубите, разочарованията и безнадеждността. Сега виждаше нещата по друг начин, мереше ги с друга мярка. Какви бяха те? Търговци, които продаваха трошици от своите знания срещу чужд труд? Или мечтатели, които покоряват звездите? А може би учени, успели да подчинят времето? Или от всичко по малко? Тяхната епоха беше отминала, изчезнала завинаги в бездната на миналото. Бяха се съхранили само спомените за нея и не си струваше да ги събуждат… Защото тук, на Реана, от тях беше останало само миналото, мъртвото минало. Впрочем, както и на Хидра, а може би…
Първите слънчеви лъчи го стоплиха и той задряма, но продължаваше да чува шумоленето на листака над главата си. После нещо леко го люшна, както ставаше в креслото на кораба, когато се насочваше за кацане. Ротанов отвори очи, видя слънцето, което отиваше на запад, погледна голото си тяло, изправи се, обърна се към гърмящото кълбо и сериозно каза: — Благодаря, приятелю. Намери раницата си и дрехите на същото място, където ги беше оставил.
Значи в колонията и досега не бяха открили отсъствието му. Ето защо намери Дубров у дома му през онази нощ, когато изчезна. Вероятно двумесечното му пътешествие според времето на Реана беше продължило не повече от няколко часа.
Ротанов бързо се облече. Изведнъж вниманието му бе привлечено от странен шум, стори му се, че зад гърба му зажужа огромна земна пчела. Стъблото на голямото гърмящо кълбо вибрираше и леко се поклащаше. Той се приближи до него, можеше да се закълне, че преди минута то беше съвсем неподвижно, какво ли можеше да означава това? Чу се рязък звук. От изненада Ротанов се отдръпна. По дължината на ствола, от горе до долу се образува пукнатина, която се разшири, и пред очите му в зейналата кухина се появи някакъв предмет. Той дълго го гледа изумен, без да помръдва, не вярвайки на очите си.
Когато роботът завърши строежа на стандартната къща и издигна около новите владения на Дубров ниска ограда, той го изключи и откачи клемите от акумулатора. Универсалният робот беше лично негов, такъв притежаваше всеки колонист. Днес за последен път се възползува от услугите му. Комплект най-обикновени земеделски сечива и малко консерви — ето всичко, което можеше да му послужи.
Дубров избра внимателно мястото. Не биваше да го намерят, преди да е осъществил плана си. Най-лесно му беше да се скрие в планината, в която имаше много пещери, повалени дървета и клисури. Но планината не го задоволяваше, беше му необходима синкавата почва на Реана. Самотна скала образуваше на мястото нещо подобно на голяма пещера и затуляше от любопитни очи новото му жилище заедно с участъка оградена земя. Скалата скриваше участъка от три страни, откъм четвъртата роботът издигна висок пясъчен вал и човек можеше да открие приютилата се под нея къща само ако се приближи съвсем близо до нея. Забеляза канарата преди година и половина две, когато пътешествуваше из реанските пустини, и то сам, търсейки следи от някогашен живот. Още тогава му мина през ум, че мястото е чудесно за малко селище, ако хората можеха да намират храна тук. Всичко се свеждаше до земята. Той се надяваше, че ако успее да отстрани от нея частиците отровна синкава глина, почвата отново ще стане плодородна. Знаете, че колония от гърмящи кълба се прихваща само на такова място, където вирее маточното растение. Нямаше почти никакви шансове за успех, но все пак реши да опита.