Сезонът на мъглите
- Автор: Гуляковский Евгений Яковлевич
- Серия: Ротанов #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сезонът на мъглите». Краткое содержание книги:
— Живял съм на различни планети и съм попадал в какви ли не безизходни ситуации, дори в такива, от които на пръв поглед е невъзможно да се измъкнеш, повярвай ми! Вече не сте сами, хората ще ви помогнат да се върнете.
— Има закони, пред които всички сме безсилни. Това са вечните ненарушими закони на живота. Всички, които му се противопоставят, все едно че са мъртви, на тях не може да им се помогне.
Ала той не я чу, трескаво търсеше изход.
— Слушай, ние можем да изпратим експедиция до вашата звезда, няма да мине и година и ренитите ще бъдат тук!
— Докато летяхме насам, изминаха хилядолетия. Не забравяй това, Ролано. Ние знаем своето бъдеще. Нашата цивилизация отдавна е загинала.
— Но нали Дубров се е връщал оттук!
— И ти ще се върнеш. Много скоро.
— Значи и вие бихте могли!
— Да се върнем, но къде? Във вашето време? То е чуждо за нас. Да се превърнем във ваши храненици? Не е за нас, Ролано. Ренитите са горди.
— Уверих се.
— Не ни познаваш, щом ни предлагаш такова нещо!
— Но вие не бива да оставате тук сами! Без помощ! Можем да ви дадем цялата планета и да ви изпратим необходимото оборудване, машини…
— Все повтаряш едно и също. Не сме чак толкова безпомощни. Знанията, които народът ни е натрупал през хилядолетията, ни помогнаха да устоим в най-трудното време, сега нашият дом е тук. Друг нямаме и няма да имаме. Всеки народ си има свой път. Ваш ред е да летите към звездите Може би ще имате по-голям късмет от нас…
— И все пак не можем ли да направим нещо за вас? Нима хората нямат право да си помагат, когато са в беда?
— При вас сигурно съществува такова право, само че ние не сме хора… — Тя млъкна и в нейното мълчание той долови нещо недоизказано, някаква молба, която не можеше да се изрази с думи и за която сам трябваше да се досети, но в тази минута нищо не разбра, само почувствува, че разговорът е приключил, че изтичат последните секунди на тази фантастична, мъчителна нощ. Не всички умеят да се примиряват с неизбежното. Той още по-силно стисна нейната невидима в тъмното ръка.
— Чуй ме, Велда… Ние можем да се върнем заедно.
— Знаеш ли на колко години съм аз?
— Какво значение има това?!
— Има, Ролано, има. През първите сто години чувствата се притъпяват, угасват… Остават само паметта и дългът…
— Не мога да повярвам, че вашата цивилизация е изчезнала безследно. Сведенията ви за едно толкова далечно бъдеще могат да се окажат неточни. Хората трябва да ги проверят. Къде се намира вашата звезда?
— Понякога чуждият дом се охранява, Ролано, дори след като стопаните са го напуснали. И това може да бъде опасно.
— Всеки полет към звездите крие опасности. Въпреки това и ренитите, и хората летят.
Забеляза, че е развълнувана, и реши да не смущава мислите й. Случва се надеждата в невъзможното да преодолее и най-строгите забрани. Ренитката се обърна към каменния парапет и бързо, сякаш се боеше да не промени намерението си, направи множество точки в праха.
— Ето вашето небе.
Ротанов различи на скицата познатите му съзвездия и мълчаливо кимна.
— Виж тук — и тя загради с кръгче една от точките.
Той веднага позна звездата.
— Алфа Хидра.
— Наричахме я Дела… Ако намериш някого там… Те знаят как да преминат през времето. И могат да ни намерят. Но там вече няма никой. А сега сбогом. И без туй ти казах повече, отколкото имах право. — Тя рязко се обърна и без да се оглежда, се отдалечи. Тъмнината веднага погълна фигурата й.
Ротанов реши да се върне на следващата сутрин. Още не знаеше как ще го направи, но чувствуваше, че е настъпило времето и че обратният преход няма да го затрудни. Почисти старателно стаята. Единственият предмет, с които не му се щеше да се раздели, беше арбалетът.
Знаеше, че е невъзможно да го вземе със себе си, а и не искаше оръжието да се загуби в гъсталаците. Ротанов погали гладката ложа и закачи арбалета на стената. Все ще потрябва на някого. Не можеше да вземе и образците и събраните с толкова труд хербарии с местни растения.
Изобщо нищо материално, никакви доказателства. В този момент много добре разбираше Дубров и знаеше колко безпомощен се чувствува човек, когато не може да потвърди думите си.
Халюцинация от растителни отрови… Целият свят, според думите на Дубров, щял да му се стори като халюцинация. Сега самият той ще трябва да убеждава другите. Впрочем могат да се появят и доказателства. Все пак цивилизациите не изчезват безследно. Макар засега времето да не е подвластно на хората, но затова пък те се научиха добре да преодоляват пространството.
Вратата зад него безшумно се отвори и влезе Гарт — единственият от ренитите, който благоволяваше донякъде да общува с него.