Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
Беше посетил Тинкърсвил. Това поне беше ясно. Там бе успял да избегне опасността и се бе измъкнал от града. Той се ухили при спомена, озадачен какво ли още е могло да се случи и къде ли може да се намира.
Вечер… беше толкова приятна вечер… той бе яздил под звездите. И после всичко изведнъж си дойде на мястото, като гръм. Бяха му устроили засада. Но как беше възможно? Магарешката пътека, към която се беше устремил, не беше позната на никого от града, и вероятността някой от хората на Девит да се е натъкнал на нея беше малко вероятно.
Болката вече започна да напомня за себе си. Идваше от дясното му рамо. Той внимателно се претърколи и като използва лявата си ръка за опора, полека се изправи в седнало положение. С усилие изви вдървения си врат и се огледа наоколо.
Намираше се сред призрачните сгради на Кейв Крийк. По някакъв начин волята му бе успяла да го задържи на седлото докато конят се добере до това място. И след като вече се бе почувствал в безопасност, пръстите му са се отпуснали и той се е строполил на земята.
Устата и гърлото му сякаш бяха посипани с пясък грам сила не бе останала в изтощените му мускули. С агонизиращи усилия успя да преодолее десетината ярда делящи от планинския поток; пи дълго и яростно. После, пак с лявата ръка, раздра ризата си над раните. Два куршума го бяха ударили. Единият бе пронизал рамото му, разпаряйки делтоидния мускул. Тази рана не беше от опасните. Другата обаче минаваше през цялото му рамо под ключицата.
Внимателно, за да не предизвика повторен кръвоизлив, той проми и двете рани със студена вода. Това беше бавен и мъчителен процес, и когато накрая приключи, той се отпусна на тревата, задъхан тежко. Мислите му бяха размътени и не можеше да се съсредоточи дори и върху най-дребния проблем. Без съмнение беше загубил много кръв. Дълго време остана така, с поглед втренчен в небето.
Звукът на далечен изстрел го изкара от унеса му. Той се изправи с усилие на крака и тръгна към жребеца, но явно беше надценил силите си. Токът на ботуша му се закачи в някакъв корени и той рухна върху земята.
Когато очите му отново се отвориха, вече беше залез и въздухът пак беше студен. Остана проснат така върху тревата, с бясно пулсиращо рамо и размътена глава. Измина дълго време, преди паметта му да възкреси звука на онзи далечен изстрел. Той повдигна глава и се заслуша, но не долови никакъв звук. И тогава проумя, че изстрелът се бе разнесъл още в ранните часове, сутринта.
Тялото безсилно се отпусна върху тревата. Фермата му я грозеше такава голяма опасност, а него го нямаше там. Той се преобърна и се изправи на колене; пропълзя пак до поточето, където се напи до насита с леденостудената вода. Жаждата му сякаш беше неутолима… а той добре знаеше, че такава жажда съпровожда големите загуби на кръв.
Споменът за онези изстрели в мрака отново изплува в съзнанието му. Едва ли беше Джад Девит… откъде би могъл да знае той за тя стара пътека? Но нямаше никаква логика някой друг да му устройва засада на онова място. Кой в града би могъл да знае, че той използва тази пътека? Или че самата тя съществува?
Главата му бумтеше тежко, а рамото му сякаш гореше с невидим пламък, но въпреки това той се изправи и се опита да оцени положението си. Нямаше нищо оптимистично, освен фактът, че все още беше жив. Нямаше как да разбере нито как се развиват нещата в Гап, нито дали се е случило нещо в Просеката. Звукът от изстрела трябва да бе долетял оттам, защото се намираше прекалено далеч от Емигрант Гап.
В положението, в което се намираше, не представляваше заплаха за никого. От друга страна обаче, нищо не му гарантираше, че някой нямаше да се натъкне на него или коня му. Така че първата му работа беше да провери оръжията си, за да е сигурен, че е готов да се отбранява, да свали седлото от жребеца и да превърже раните си по някакъв начин.
Лежеше на самия бряг на потока, а най-близката сграда беше на двадесетина ярда от него. Това беше пропаднала паянтова структура, която, съдейки по избелялата табела, е била градския салон. От другата страна на улицата стърчеше сградата на минногеоложката лаборатория, а по-надолу по улицата имаше още сгради, паянтови или направени от греди. Зад един ров имаше царевична нива, в която плевелите бяха повече от царевицата. Тя се намираше само на няколко ярда от него. При втория си опит Бел успя да се изправи на крака и зад салона намери едно старо канче. Той го напълни с вода, запали малък огън от сухи съчки и скоро водата кипна. От отдавна запуснатата нива наскуба няколко царевични стебла, счука ги на ситна късчета и си приготви лапа, която наложи върху раненото си рамо след като го беше промил с гореща вода.