Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Дошъл съм да ти задам няколко въпроса.
— Ами задавайте тогава — казах. — После и аз ще ви задам няколко. И знаете ли каква ще е разликата между моите и вашите?
Той не отговори.
— Разликата е, че аз ще отговарям на вашите от учтивост — продължих. — Докато вие на моите, понеже сте длъжен. Така е по дисциплинарен устав.
Той седеше, мълчеше и ме гледаше на кръв. После се извърна и погледа Кумър. Кумър отвърна на погледа му, после и двамата се обърнаха и продължиха да ме гледат.
— Тук сме във връзка с генерал Креймър — каза накрая Васел. — Ние сме от неговото главно командване.
— Знам кои сте — казах.
— И така, разкажете ни за генерала.
— Той е мъртъв — казах.
— Знаем. Бихме желали да научим подробности.
— Получил е инфаркт.
— Къде?
— В гръдния си кош.
Васел ме изгледа кръвнишки.
— Питам къде е починал?
— Не мога да ви съобщя — отвърнах аз. — Следствена тайна.
— Как така? — сопна се Васел.
— Ей така. Поверителна информация.
— Станало е някъде наоколо — рече той. — Това поне го знаят всички.
— Е, стига ви толкова — казах аз. — А каква е тази конференция във Форт Ъруин?
— Моля?
— Конференцията в Ъруин. За която бяхте тръгнали всички.
— Какво конференцията?
— Искам да знам дневния й ред.
Васел погледна Кумър, който отвори уста, за да каже нещо, но в този момент телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше сержантката от предното помещение. Съмър била при нея. Чудела се дали да я пусне да влезе. Казах й да не се чуди, ами да я пуска. Така че на вратата се почука и влезе Съмър. Аз я представих, тя придърпа стол и седна до бюрото ми, успоредно на мен и с лице към тях. Двама на двама. Извадих втората бележка изпод телефона — онази, на която пишеше: Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00 — и й я подадох. Тя я разгъна, прочете я, сгъна я и ми я върна, за да я пъхна обратно под телефона. После отново запитах Васел и Кумър за дневния ред. Видях как отношението им видимо се промени. Не че станаха по-отзивчиви. Промяната беше по-скоро във формата, отколкото по същество. Може би защото сред нас имаше жена, те сякаш изоставиха откритата конфронтация; заменяйки я с надменна, снизходителна учтивост. Като хора, принадлежащи на едно друго поколение и една различна социална среда. Явно беше, че мразят военните полицаи; почти сигурно беше, че мразят и жените офицери, но изведнъж решиха, че е нужно да бъдат вежливи.
— Конференцията щеше да бъде напълно рутинна — каза Кумър. — Колкото да се видим и да си побъбрим. Нищо особено.
— Което обяснява и защо не сте отишли.
— Естествено. Много по-редно беше да останем тук предвид обстоятелствата.
— А как разбрахте за Креймър?
— От Дванайсети корпус ни се обадиха.
— От Германия, така ли?
— Дванайсети корпус е в Германия, младежо — търпеливо обясни Васел.
— Къде бяхте отседнали снощи?
— В хотел — отвърна Кумър.
— В кой хотел?
— „Джефърсън“. Във Вашингтон.
— Частно или на разноски на Пентагона?
— Висшите офицери имат право да отсядат в този хотел.
— А защо и генерал Креймър не отседна в него?
— Защото си беше уредил нещо друго.
— Кога?
— Какво кога? — запита Кумър.
— Кога си е уредил въпросното друго нещо?
— Преди няколко дни.
— Значи не е било случайно хрумване?
— Не, не беше.
— И знаете ли какво е било това друго нещо, което си е уредил?
— Не, разбира се — каза Васел. — Иначе щяхме ли да те питаме къде е умрял?
— Значи изобщо не ви е минало през ума, че може да е бил при съпругата си?
— А там ли е бил?
— Не — отвърнах. — За какво ви е да знаете къде е умрял?
Настана продължително мълчание. После отношението им отново се промени. Надменното самодоволство отстъпи място на подкупващо фамилиарна откровеност.
— Не че толкова ни е нужно да знаем — каза Васел. Той се наведи напред и погледна крадешком Съмър, сякаш му се искаше да я няма при нас и тази негова фамилиарна откровеност да си остане между мъже. — Не разполагаме с конкретни данни и доказателства за каквото и да било, но се притесняваме, че личните планове на генерал Креймър могат да поставят определени хора в неудобно положение предвид обстоятелствата.
— Колко добре го познавахте?
— На професионално ниво твърде добре. На лично ниво точно толкова, колкото може да се познава един колега офицер. С една дума, не чак толкова добре.
— Но все пак имате известни подозрения до какво биха могли да се свеждат неговите лични планове, нали?
— Да — отвърна той. — Имахме някои подозрения.
— Следователно не сте се изненадали, че той не е отседнал в хотела.