Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Значи не е била проститутка — каза Съмър, — а жена от базата.
— Жена офицер — добавих аз. — При това със сравнително висок чин. Със зачислен служебен хъмър. Никой не си изписва кола от общия парк за подобно начинание. Значи куфарчето е у нея. Иначе не може да бъде.
— Лесно ще я открием. Записана е на портала: час на излизане, час на влизане.
— Може дори да сме се разминали по пътя. Ако е потеглила оттук в единайсет и двайсет и пет, сигурно се е прибрала в Бърд още преди дванайсет и четвърт. Горе-долу по времето, когато аз тръгвах оттам.
— Ако се е прибрала направо в базата.
— Точно така — казах аз. — Ако.
— Ти срещна ли друг хъмър по пътя?
— Не — отвърнах аз. — Мисля, че не.
— Коя може да е според теб?
Вдигнах рамене.
— Спомни си какво казахме за несъществуващата проститутка. Някоя, с която Креймър се е запознал някъде. Вероятно в Ъруин, но може и другаде.
Стоях и гледах през бензиностанцията, към преминаващите по магистралата коли.
— Васел и Кумър положително я познават — каза Съмър. — Ако с Креймър са били гаджета отдавна, нали разбираш?
— Да, не е изключено.
— А къде според теб са те?
— Нямам представа — отвърнах аз. — Но съм сигурен, че ако ми потрябват, ще ги открия.
Не ги открих. Те ме откриха. Когато се върнах, двамата ме чакаха в кабинета, който не беше мой. Съмър ме остави пред входа и отиде да паркира, а аз минах покрай секретарското бюро и се насочих към вратата. На смяна пак беше сержантката — онази, с малкото дете, дето се притесняваше за службата си. Като ме видя, тя направи знак към вратата, за да ми покаже, че вътре има някой. Някой много по-високопоставен и от двама ни.
— Има ли кафе? — запитах аз.
— Машината е включена — отвърна тя.
Налях си кафе и взех чашата със себе си. Куртката ми беше все така разкопчана. Косата ми беше в безпорядък. Приличах точно на човек, който се е бил на паркинг. Влязох в кабинета и пристъпих право към бюрото. Оставих чашата. На столовете за посетители до стената, с лице към мен, седяха двама мъже. И двамата облечени в камуфлажни униформи с горски десен. Единият беше със звезда на бригаден генерал на ревера, а другият — с орел на полковник. Върху табелката с името на генерала пишеше Васел, а върху тази на полковника — Кумър. Васел беше плешив, Кумър очилат, а и двамата бяха достатъчно надути, достатъчно стари, закръглени, розови и омекнали, за да изглеждат малко абсурдно с бойните си униформи. По-скоро приличаха на ротарианци, тръгнали за маскен бал. От пръв поглед ми станаха антипатични.
Седнах на стола си и забелязах в центъра на попивателната хартия върху бюрото, наредени една до друга, две бележки. Първата бележка гласеше: Брат Ви се обади. Отново! Този път отдолу имаше записан телефонен номер. С код за набиране 202. Вашингтон.
— Вие не отдавате ли чест на по-старши? — запита Васел от стола си.
На втората бележка пишеше: Обади се полк. Гарбър. Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00. Сгънах и двете бележки отделно една от друга и ги затиснах с телефона. Нагласих ги внимателно така, че да се подават точно до половина. Когато вдигнах глава, Васел беше вперил поглед в мен. Голият му скалп беше станал морав.
— Извинявам се — казах. — Какъв ви беше въпросът?
— Когато влизате в стая, не отдавате ли чест на по-старши?
— Да, когато съм им подчинен — отвърнах. — На вас не съм.
— Това не е отговор — каза той.
— Направете справка. — Аз служа в Сто и десета специална част. Ние сме паралелна структура на цялата армия. Така и трябва да бъде, ако се замислите. Защото, ако ви бяхме подчинени, нямаше да можем да си изпълняваме задълженията като военна полиция.
— Аз нямам нужда от военна полиция, младежо — изръмжа той.
— Че какво правите тук тогава? Струва ми се малко късничко да ми идвате ей тъй на гости.