Последният еднорог

— Алан-а-Дейл. — Беше гласът на Уили Джентъл, гол като новоизлюпено пиле. — Вижте тези преходи!

Непринудено горди, грациозни като жирафи (дори и най-високият сред тях, един топлоок Блъндърбор14), стрелците прекосяваха поляната. Последни, хванати ръка за ръка, преминаха мъж и жена. Лицата им бяха така красиви, сякаш не познаваха страха. Тежките коси на жената сияеха загадъчно, като облак, притулващ луната.

— Ах — каза Моли Гру. — Мариан.

— Робин Худ е само мит — обади се нервно капитан Къли, — класически пример за фолклорен герой, роден от необходимостта. Като Джон Хенри15. На хората им трябват герои, но никой човек не може да бъде толкова голям, колкото необходимостта от него, и така легендата се наслоява около песъчинка истина като перла. Не че не е впечатляващо, разбира се.

Пръв се размърда дрипавият франт Дик Фанси. Всички фигури без последните две бяха потънали в мрака, когато той се втурна подире им, зовейки ги дрезгаво:

— Робин, Робин, мистър Худ, сър, изчакайте ме!

Нито мъжът, нито жената се обърнаха, но хората от шайката на Къли — освен Джак Джингли и самия капитан — изтичаха до края на поляната, като се препъваха и настъпваха един друг, разритвайки огъня, така че моравата закипя от сенки.

— Робин! — викаха; и: — Мариан, Скарлет, Малчо Джон — върнете се! Върнете се!

Шмендрик започна да се смее, нежно и безпомощно.

Над гласовете им се разнесе викът на капитан Къли:

— Глупци, глупци и деца! Това беше лъжа, като всичката магия! Робин Худ не съществува!

Но разбойниците, обезумели от загубата, се втурнаха след сияйните стрелци сред дърветата, като се препъваха в пънове, прегазваха бодливи храсталаци и виеха гладно, докато тичаха.

Моли Гру единствена се спря и погледна назад. Лицето ѝ пламтеше в бяло.

— Не, Къли, схванал си го наопаки — извика му тя. — Не съществуваме ти или аз, или който и да е от нас. Робин и Мариан са истински, а ние сме легендата! — И се втурна, крещейки „Чакайте! Чакайте!“ като другите, оставяйки капитан Къли и Джак Джингли сред стъпканите пламъци и смеха на магьосника.

Шмендрик почти не забеляза кога двамата скочиха върху него и сграбчиха ръцете му; нито пък трепна, когато Къли го бодна с кама в ребрата, съскайки:

— Опасно забавление бе туй, господин Чайлд, и грубо при това. Да беше казал, че песните не ти се слушат.

Камата се намести по-надълбоко.

Някъде отдалече го стигна ръмженето на Джингли:

— Ник’ъв Чайлд не е, Къли, нито пък е пишман магьосник. Сегинка го познах. Синът на Хагард е, принц Лир, проклет като баща си и гарантирано вещ в черното изкуство. Запри ръка, капитане — не ни требе мъртъв.

Гласът на Къли помръкна:

— Сигурен ли си, Джак? Изглеждаше ми тъй приятен тип.

— Приятен тъпак, искаш да кайш. Да, Лир така изглеждал, чувал съм. Прави се на глупав и невинен, ама е гявол лукави. Глей как се престори на оня чиляк Чайлд, колкото да ти смъкне гарда.

— Не съм смъквал гарда, Джак — възропта Къли. — И за момент дори. Може да е изглеждало така, но и аз съм доста лукав.