История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
Дланите му кървяха все повече, а и гърбът го болеше все по-осезателно. Клетникът пусна греблата, придружавайки това с гръмка ругатня. И енергията, и надеждата му вече бяха изчерпани. Предостатъчно се бе борил. Сега щеше да се повери в ръцете и волята Господни.
Пенливите вълнички тутакси заподхвърляха насам-натам оставената на самотек лодка. Бомберюбар се отпусна на дъното й, молейки се за скорошна и лека смърт. Часове наред стоя така в полусъзнателно състояние, мислейки си за жена си, която бе оставил в Камаре без едно су. Как ли щеше да се справи тя с положението?
По едно време отвори замрежените си очи и не можа да повярва на онова, което видя: над главата му се поклащаше палмова клонка. Известно време остана неподвижен, вцепенен от изненада, и осмисляйки ситуацията, стигна до неизбежния извод, че вече не се намира в открито море. Тогава се надигна и се огледа, при което благодарствен химн занапира в устата му.
— Благодаря ти, Боже всемогъщи и милостиви! — успя да извика той хрипливо, като в същото време съжали, че не може да каже това на латински, та да стигне то по-бързо до получателя. Но в състоянието на крайно изтощение, в което се намираше, си беше истинско чудо, че все още знае и френски.
Лодката се оказа изхвърлена на брегова ивица, застлана със златист пясък на фона на гъсти кокосови палми. В този пейзаж нямаше нищо бретонско и първото предположение на Бомберюбар бе, че вероятно се е озовал някъде към Испания. Стъпи на пясъка и за първи път от толкова време закрачи.
Изведнъж, тъкмо когато вдървените му от обездвижването крака бяха започнали да се възстановяват, цяла сюрия от мъже с медночервена кожа и смолисти коси се зададе тичешком. Лицата и гърдите им бяха нашарени с боя, а очите им пламтяха.
Бомберюбар се изплаши, но когато новодошлите се спряха на няколко метра от него, дойде малко на себе си. „Не са испанци“ — помисли си. Нито физическата им морфология, нито одеждите им бяха иберийски. Самотният гребец никога не бе виждал толкова необичайни индивиди. Той им се усмихна, но туземците запазиха непроницаемите изображения на лицата си, а единият от тях, най-боядисаният и най-възрастният от всички, му заговори на някакъв диалект, който Бомберюбар никога не бе чувал. „Май съм слязъл по-надолу от Испания — си каза той. — Трябва да се намирам на африканския бряг.“ По едно време му се стори, че червенокожият го пита дали се казва Хоуг,12 защото завършваше всяка своя словесна тирада с тази дума. Корабокрушенецът, обзет от желанието да установи по-смислен контакт, ги заговори на френски, после на английски и испански, доколкото ги знаеше. Но вместо отговор главатарят излая някаква заповед и престранните господа се нахвърлиха върху Бомберюбар, завлякоха го до един забит в земята стълб и го свързаха на него.
Последвалата церемония беше истински кошмар. Здраво прикрепен към стълба, клетият бретонец гледаше с ужасени очи сатанинския танц, който се завихри в кръг около му. След няколко часа главатарят вдигна ръка и изрече нещо с гърлен глас. Страховитият танец внезапно секна и към мъченика се приближи някакъв специалист, държащ в ръката си едно наглед добре наточено острие.
Бомберюбар разбра, че последният му час е ударил. По всичко личеше, че червенокожият се готви да го заколи. Но пряко очакванията му последният опря острието не в гърлото, а в челото му.
— Скалпари! Скалпари! — закрещя множеството от воини.
Острието се заби в кожата на челото на Бомберюбар и описа кръг около черепа му. Бомберюбар започна да вика в знак на справедлив протест, но варваринът невъзмутимо продължи експертната си работа. Лицето на клетия мореплавател се покри със студена пот и той насмалко да повърне планктона, заседнал в стомаха му. Душата му сякаш се възвиси към пречистата Дева Мария, а устните му завопиха:
— Моля ти се, мадам Мария! Щом като веднъж ме измъкна от лайняна ситуация, направи го пак в името и на твоя Син, който също навремето е бил мъченик, какъвто съм аз сега!
12
На някои индиански наречия думата е със значение „аз казах“ или „казах, каквото имаше да казвам“. (Бел. пресъзд.)