Лъжи
- Автор: Найт Али
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лъжи». Краткое содержание книги:
Възможно ли е напълно да опознаеш някого?
Можеш ли безпрекословно да се довериш?
Как ще реагираш, ако откриеш, че един от най-близките ти хора е убиец?
Кейт Форман се радва на чудесно семейство, прекрасен съпруг и финансова обезпеченост.
Но една нощ съпругът й Пол се прибира пиян и изцапан с кръв. На следващия ден твърди, че е блъснал куче.
Когато една от колежките на Пол е открита мъртва, у Кейт назряват подозрения, които могат да съсипят добре уредения й живот. Да сподели с полицията е най-логичното решение, но би ли могла да предаде бащата на децата си?
Съмненията я тласкат към отчаяно търсене на истината. Лъжите и манипулациите я водят в различни посоки и към различни заподозрени. А най-страшният въпрос, на който Кейт трябва да си отговори, е дали изобщо познава съпруга си.
Али Найт достига до изненадващи психологически прозрения и майсторски разкрива страховете и дилемите на една жена, поставена в екстремна ситуация. Интригуващият и оригинален сюжет се допълва от модерен език и стил. Найт е работила като журналист и редактор в BBC и авторитетните вестници „Гардиън“ и „Обзървър“.
— Не съм се срещала с него, ако това имате предвид.
Сякаш някой угаси светлината. Уайт не може да скрие разочарованието си.
О’Шей хваща кормилото на изплъзналия се от контрол разпит:
— Понеделник вечерта…
— Понеделник вечерта. Пол беше тук с мен. Сигурна съм.
— Кога се прибра вкъщи?
Повдигам рамене.
— Както обикновено. В седем и половина, а може би по-късно, защото в понеделник често е зает. Може да е било дори в девет или девет и половина.
— Може ли да бъдете по-точна? — пита О’Шей.
Не съм подготвена за въртене на шиш с такива подробности. Нерешителността пълзи по гърба ми, когато виждам, че тя записва думите ми в тефтерчето си. Вратата се отваря и се появява Джош, който дъвче бонбони.
— Съжалявам, не мога да твърдя със сигурност, защото може да греша. — Мисля, че прикрих Пол за времето след питиетата с Лекс, и изглеждам неясна по начин, който показва, че не се притеснявам.
— Може ли да ми дадеш да видя предавателя ти? — пита Джош.
— Джош! Те работят.
Уайт му го дава.
— Страхотен е — възкликва синът ми и обръща предавателя в ръцете си, пипа антената.
О’Шей става и ми подава визитна картичка.
— Трябват ни показанията на съпруга ви.
— Разбира се, той с радост ще ви помогне. — Ставам и тръгвам към коридора, гледайки името й на визитката.
— Каква кола кара съпругът ви? — пита О’Шей.
Казвам й марката, регистрационния номер и цвета „престижно синьо“.
— Взе ли колата в понеделник?
Хваща ме неподготвена. Това вероятно е важно, но не съм го обмислила.
— Обикновено не ходи на работа с колата, затова мисля, че не я взе. През повечето време стои на алеята пред къщата.
Тя протяга ръка към дръжката на вратата.
— Мислите ли, че е убиец имитатор? — питам тихо.
14.
Събуждам се на дивана с празна бутилка „Бейлис“. Часът е единайсет и половина. След като ченгетата си тръгнаха, не си спомням колко пъти звънях и изпращах съобщения на Пол. Забравила съм какво почувствах, когато чух, че колата им потегли. Отивам залитайки в тоалетната, като си удрям хълбока в дръжката на вратата, и повръщам. Студено ми е и треперя. Дори не обичам „Бейлис“. Наплисквам със студена вода лицето си и се опитвам да възвърна спокойствието си. Усещам, че Пол не е вкъщи. Стаите са по-студени и цветовете са по-мрачни без него. Имам чувството, че случилото се днес не е реално. Излъгах полицайките пред децата си. Не мога да повярвам, че го сторих. Бях направила крачка далеч отвъд границата, до която мислех, че някога ще стигна. И не беше трудно. Пол вероятно също така е способен на сериозни измами. Какво друго може да направи? Едно наръгване с нож в сърцето. Между гърдите ми се стича струйка студена вода и потрепервам.
По лицето ми започват да се търкалят сълзи, докато се мъча да намеря аспирин и да се съвзема. Взимам мобилния си телефон. Пол не се е обаждал и не е отговорил на съобщенията ми. Пиенето ме прави емоционално уязвима и сантиментална и въпреки предателствата през деня и напук на тях аз отчаяно искам да го видя, да ме притисне в ухаещата си на мускус прегръдка, да ме сложи на коляното си и да ме утешава като дете заради лъжата ми. Телефонът подскача в ръката ми и аз отговарям със замъглено зрение, готова отново да рева и да роня сълзи на Пол. Но се обажда Джеси от някакъв бар.
— Още ли си будна? Фантастично, мамка му! Цяла вечер ти звъня. Слушай, ще имам самостоятелна изложба в Шордич! Как ти се струва, а?
Кимам на телефона, но не съм в състояние да говоря.
— Кейт? Чуваш ли ме? — Около нея се разнасят пиянски крясъци.
— Да…
— Спомняш ли си посредника, за когото ти казах, че дойде на последната ми изложба? Е, сега той иска да ме „заведе на следващото ниво“. — Джеси произнася последното с американски акцент.
— Брей.
— Най-важното е, че галерията е във връзка с някои богати и известни купувачи и някакъв тип, който притежава половината „Сейнсбъри“, иска да купи две картини като начало. Като начало! Безумно е! Много съм щастлива! Ало? Всичко наред ли е?
Разревавам се по телефона и не мога да спра.
— Кейт, какво има?
— Нищо, нищо. Много се радвам за теб. — Не мога да помрача щастието й с отвратителните подробности на дупката, в която се намирам.
— Сигурна ли си? — От бара се чува музика. — Плачеш ли?