Прокълната нощ
- Автор: Шоуолтър Джина
- Серия: Повелители на нощта #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 9789542714538
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прокълната нощ». Краткое содержание книги:
Никой от двамата не може да устои на неконтролируемата страст, пламнала на прага на смъртна опасност. Всеки горещ допир и всяка изпепеляваща целувка ги доближават все повече до ръба на унищожението. Но дали любовта им е достатъчно силна, за да устои на изпитанията, пратени им от боговете?
– Мадокс, аз… – какво?
– Показах ти корема си. В замяна ти каза, че ще дойдеш с мен.
Наистина ли имаше някакъв друг избор?
– Добре. Ще те последвам.
– Не се опитвай да бягаш! Няма да ти хареса това, което ще стане, ако се опиташ. – С плавни движения той се завъртя и излезе от килията.
Ашлин се забави само миг, преди да закуцука след него, стараейки се да не изостава. Ръцете я сърбяха да го докосне отново, да почувства как животът пулсира под кожата му.
– Ти не отговори на въпроса ми – каза тя. Те се отдалечаваха все повече от килията и студеният въздух отстъпваше място на топлина. – Ако си демон, мога да го приема. Наистина. Няма да съм отвратена или нещо такова. – Тя се надяваше. – Просто трябва да знам, за да мога да се подготвя.
Никакъв отговор.
Светлите слънчеви лъчи струяха през прозорци със цветни стъкла, хвърляйки петна в цветовете на дъгата по каменните стени. Умората и липсата на храна сигурно я бяха отслабили, защото тя изостана с няколко крачки.
– Мадокс – каза тя с тиха молба.
– Без разговори! – отвърна той, без да забави ход, докато изкачваха стълбите. – Може би по-късно.
По-късно. Не се беше надявала точно на тези думи, но това все пак беше по-добре от нищо.
– Ще ти напомня. – Тя се препъна и трепна. Остра болка се стрелна в глезена ù.
Мадокс спря рязко. Преди да осъзнае какво е направил, тя се блъсна в гърба му с болезнен вик. Трептящата топлина незабавно се върна, заискри, запали се и се разпростря.
Докато се мъчеше да си върне равновесието, той изсъска през зъби и се завъртя, приковавайки я с ожесточен поглед. Очите му бяха черни. Виолетовото беше изчезнало, сякаш никога не е било там.
– Ранена ли си?
През нея премина трепет. „Да.“
– Не.
– Не ме лъжи!
– Изкълчих си глезена снощи – призна тя тихо.
Чертите му омекнаха, докато очите му бавно я огледаха внимателно, задържайки се на гърдите и бедрата ù. Кожата ù настръхна. Сякаш събличаше дрехите ù една по една, като не оставяше върху нея нищо, освен зачервена кожа. Това ù хареса. Сърцето ù запърха диво в гърдите. Между краката ù се събра влага.
Внезапно вече не ù пукаше за отговорите, за болката в глезена или за летаргията в мускулите ù. Зърната ù се втвърдиха и напрегнаха. Коремът ù се стегна от желание. Кожата ù пламна. Тя искаше той да я прегръща и да я утешава, да я притиска до себе си.
Миг по-късно осъзна, че посяга към него.
– Не ме докосвай! – Той скочи на следващото стъпало, за да увеличи разстоянието между тях. Всички следи от разнежване го бяха напуснали. – Още не.
Ръцете ù се отпуснаха и я заля разочарование. „Без отговори, без докосване“ – тихо се присмя тя, борейки се с желанието си най-после да бъде близо до мъжа, който беше заемал мислите ù през цялата нощ. Топлината му и тишината бяха смъртоносна комбинация за здравия ù разум.
Едно погалване. Тя се нуждаеше само от това (това искаше със сигурност), но той беше решен да ù го откаже.
– Ами да дишам? – попита тя студено. – Мога ли да дишам?
Усмихна се леко и сякаш свирепостта му изчезва.
– Ако го правиш тихо.
Очите ù се присвиха до цепки.
– О, колко си мил! Много благодаря!
Усмихна се лъчезарно и заслепяващата сила на усмивката му секна дъха ù. Той беше красив. Абсолютно хипнотизиращ. Ашлин откри, че отново се е хванала в примката му (как ù го причиняваше?) и отново посегна, без да мисли. Жадуваше за тази искра при допира, да, да. Нуждаеше се… нуждаеше се…
Той разтърси рязко глава, хуморът внезапно беше изчезнал. Тя замръзна ядосана на него и на себе си.
– Има нещо, което трябва да направя, преди да ме докоснеш – каза той. Думите бяха толкова дрезгави и тихи, че тя ги усети дълбоко в себе си като милувка.
– Какво е то? – попита тя, прехапвайки долната си устна, когато виолетовото започна да превзема отново очите му, процеждайки се бавно от зениците, за да засенчи черното. Удивително.
– Няма значение. – Намръщен, той се пресегна, сякаш имаше намерение да погали бузата ù. Усети се и отпусна ръка отстрани като отражение на нейните действия отпреди няколко мига. – Това, което има значение, е че ти не отговори на моя въпрос. Цяла нощ ли беше в тази килия?
Опияняващият му мъжествен аромат лъхна в носа ù, призовавайки я по-близо. Тя се опита да устои, наистина опита, но откри, че се навежда напред, въпреки предупреждението му.
– Да.
И отново ярост помрачи лицето му.
– Беше ли нахранена?
– Не.
– Дадоха ли ти одеяла?
– Не. – Какво го интересуваше?
– Някой нарани ли те?
– Не.