Пророчеството Венеция

– Тук съм. Идвам.

Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.

– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.

Той стиска ръката ѝ.

– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.

Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът ѝ е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.

Тевкър усеща безпокойството ѝ и стиска по-силно ръката ѝ.

– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.

– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?

– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.

Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.

– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с мен и ме остави да ти помогна.

Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.

– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.

– Какви видения?

Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.

– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.

– Змии ли?

– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.

Тетия се опитва да го успокои:

– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.

– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.

– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...

Тевкър я спира:

– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?

Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.

– Заклевам се.

Той продължава пресипнало и почти шепнешком:

– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.

Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема ѝ се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха ѝ.

– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.

Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът ѝ плаче.

Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.