Моят път към теб
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-221-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Моят път към теб». Краткое содержание книги:
Аманда и Досън се влюбват безумно в гимназията. Макар да принадлежат към различни социални прослойки, техните чувства са неподвластни на неписаните правила в малкото южно градче. Непредвидими обстоятелства разделят влюбените и ги запращат по противоположни житейски пътеки.
След години Аманда и Досън се срещат отново…
И двамата не са забравили страстната първа любов, която ги е белязала завинаги. Изправени пред болезнени спомени, те трябва да открият дали любовта може да пренапише миналото и да заличи настоящето.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“ и „Пристан за двама“.
— Не — гласеше категоричният му отговор. — Тогава не можех да се понасям дори. А вярата, че ти продължаваш напред, беше много важна за мен. Исках да имаш живота, който аз никога нямаше да мога да ти осигуря.
— Не говориш сериозно.
— Напротив.
— Ето в това ти е грешката. Всеки човек има моменти от миналото си, които иска да може да промени. Дори аз. Моят живот също не е съвършен.
— Искаш ли да говориш за това?
Преди години Аманда щеше да е в състояние да сподели с Досън всичко и макар още да не беше готова, тя чувстваше, че е въпрос на време това да се случи. Мисълта за това я стресна точно така, както се сепна, щом осъзна, че той събуди в нея нещо, което не бе изпитвала от дълги години.
— Ще се разсърдиш ли, ако ти кажа, че още не съм готова.
— Ни най-малко.
Вяла усмивка разтегна лицето й.
— Тогава нека се насладим на момента. Също както едно време. Толкова е спокойно тук.
Луната продължаваше бавния си ход, обръщайки всичко с безплътната си магия. Звездите далеч от нейното зарево проблясваха ярко. Стояха един до друг и Досън се питаше колко ли често се бе сещала тя за него. Във всеки случай по-рядко, отколкото той за нея, усещаше, че и двамата са били твърде самотни, по свой начин. Той — самотна фигура сред пустошта, тя — лице в безименна тълпа. Нима не беше така и когато бяха още тийнейджъри? Тъкмо това ги събра и те откриха щастието един в друг.
Чу дълбоката й въздишка в тъмнината.
— Май трябва да тръгвам вече.
— Знам.
Аманда изпита известно облекчение от отговора му, но беше и някак разочарована.
Тръгнаха мълчаливо обратно към къщата, всеки потънал в мислите си. Той изгаси светлините, тя заключи и с бавни стъпки поеха към колите си. Досън й отвори вратата.
— Ще се видим утре при адвоката — рече той.
— В единайсет.
Осветена от луната, косата й бе водопад от сребро и той едва удържа желанието си да прокара пръсти през нея.
— Прекарах чудесна вечер. Благодаря ти и за вечерята.
Изправена срещу него, й хрумна безумната мисъл, че той ще се опита да я целуне, и за първи път, откакто беше в колежа, затаи дъх от нечий поглед. Скри се в колата, преди той да се доближи дори.
— Радвам се, че се видяхме, Досън.
Намести се зад волана с въздишка на облекчение, докато той затваряше вратата. Включи мотора и даде на заден ход.
Досън й махаше, докато тя направи завой, и проследи с поглед как колата й стъпи на покритата с чакъл пътека. Червените задни светлини леко подскочиха няколко пъти и скоро изчезнаха от погледа му.
Сетне с бавни стъпки се върна в работилницата. Запали осветлението и когато единствената крушка на тавана освети помещението, приседна на купчина гуми. Беше тихо, нищо не помръдваше, с изключение на една-единствена малка муха, която пърхаше около крушката. Той се замисли за Аманда и за това как е продължила живота си. Каквито и тревоги да криеше — за него нямаше съмнение, че тя имаше сериозни грижи — тя все пак бе успяла да изгради живота, който бе искала — съпруг, деца, къща в града, а спомените й бяха такива, каквито трябваше.
Докато седеше сега сам в работилницата на Тък, си даде сметка, че се е самозалъгвал, смятайки, че той също е продължил напред. Нямаше такова нещо. Беше подозирал, че се е впил в миналото си, но сега това съвсем ясно се потвърди. Нещо дълбоко в него се размърда и освободи. Отдавна се бе простил с много неща и преди му се искаше да вярва, че е постъпил както трябва. Ала сега, тук, сред жълтеникавата светлина на изоставения гараж, вече не беше толкова сигурен. Бе обичал Аманда преди години, никога не спря да я обича и малкото време, което прекараха тази вечер заедно, само го потвърди. Посегна към ключовете си и неочаквано осъзна и друго — нещо, което дойде като прозрение.
Изправи се, изгаси светлината и тръгна към колата си, чувстваше се необичайно изчерпан. Едно беше да знае, че чувствата му към Аманда са непроменени, а съвсем друго да се изправи лице в лице с бъдеще, което бе сигурен, че те двамата никога няма да имат.
6
Завесите в пансиона бяха тънки и слънчевата светлина събуди Досън минути след изгрева. Той се обърна на другата страна с надеждата, че ще заспи отново. Много скоро разбра, че няма да се получи. Стана, протегна се и в продължение на няколко минути раздвижва ставите си. Сутрин всичко го болеше, особено гърбът и раменете. Често се питаше още колко години ще може да работи на платформите. Много умора и напрежение се бяха натрупали в тялото му. С всяка изминала година травмите му се увеличаваха.