Безпощадно

— Добре, момичета, да им помогнем да се нагласят — каза Кейт на приятелките си и грабна пачка флаери с надпис „Том Мерин в Сената!“ — Ти се заеми с Туитър, Хана.

Наоми изсумтя.

— Като че ли нещо ще се получи от тая работа — промърмори тя под носа си. Четирите момичета се врътната и поведоха момчетата от групата към подиума, който бе издигнат отляво на часовниковата кула. Хората се отдръпваха почтително от пътя им.

Когато Хана също излезе от колата, господин Мерин я тупна по рамото.

— Готови ли сте?

— Разбира се — отвърна Хана. Тя грабна телефона си и изпрати имейл с текст „Готова съм!“ на Грегъри, студент по компютърни науки последна година в „Хайд“, който твърдеше, че знае как може да прати съобщения в Туитър и на електронната поща на всички от университета. Секунди по-късно Грегъри отвърна, че флашмоб туитът е постнат. Хана го беше измислила предишната вечер: „На подиума става нещо страхотно! Бъдете там или няма да ви бъде!“. Кратко и свежо. Загадъчно, но интригуващо.

— Постнах туит — каза Хана на баща си. — Може би трябва да отидеш до сцената и да чакаш. Аз ще гледам отдолу.

Господин Мерин я целуна по главата.

— Много ти благодаря.

„Не ми благодари все още“ — помисли си неспокойно Хана. Тя тръгна към площада, оглеждайки се. Момчетата продължаваха да играят на фризби. Момичетата се кикотеха над някакво списание, без дори да поглеждат към телефоните си. Ами ако Кейт се окажеше права? Ако нищо не се случеше? Можеше да си го представи: Кейт, злите й дружки и групата стоят на подиума и зяпат празния площад. Баща й гледа разочаровано Хана, изгубил всяка надежда в нея. А утре тя щеше да стане за посмешище на целия „Роузууд дей“ и на всички, участващи в кампанията на баща й.

Малко преди да стигне до подиума, три момичета се появиха на площада с телефони в ръце и се огледаха. Две момчета затвориха рязко учебниците си и също се приближиха със заинтригувани изражения на лицата. Други двама се появиха на скейтбордове. Хана улови откъслечни реплики от разговора им: „Какво става?“, „Видя ли в Туитър?“, „Кой го е постнал?“, „Някой да намери Себастиан. Той сигурно знае“.

Изведнъж настъпи хаос. От стола наизлизаха студенти, други тичаха откъм общежитията, изсипваха се от залите след късните лекции. Под голямото дъбово дърво, покрито с резби, се събраха група момичета, облечени в еднакви блузки на някое от сестринствата. Няколко момчета измъкнаха бири от хартиена торба и насядаха до дъската за обяви за курсове по йога, търсене на съквартиранти и безплатни уроци. Всички гледаха телефоните си и пръстите им мърдаха бързо по клавиатурите. Препращаха туитовете. Питаха какво става. Събираха още хора.