Злочестие [bg]

Не последва друго и аз я оставих насаме с мислите ѝ. Не след дълго Мизи забави.

— Трябва ми почивка — каза тя. — Искаш ли да се сменим, Ейб?

— Щом си склонна.

— Склонна съм. Много даже.

Явно спираме за смяна на шофьора, написах аз на Меган. Намираме се на… 32-ра миля.

Ние сме на няколко мили пред вас, отговори тя. Ще кажа на Коуди да забави, за да ни настигнете. И без това сме почти до града.

Спряхме зад стар камион с ремарке. Кабината липсваше. Огледах го през визьора и забелязах вътре останките от отдавна угаснал огън.

— Трябва да си протегна краката — каза Ейбрахам. — Дейвид, би ли ме прикривал?

— Дадено — отвърнах аз и заредих пушката. Ейбрахам се отправи на кратка разходка, а аз се подадох отгоре на джипа, за да оглеждам да не би някой да се крие във високата трева край пътя. Мизи се примъкна на седалката до шофьора, наклони облегалката и въздъхна доволно.

— Сигурен ли си за плана, Дейвид? — попита тя.

— Не. Обаче той е най-доброто, с което разполагаме.

— Ако не броим това направо да убием Проф — тихо рече тя.

— И ти ли? Летящ рицар също каза, че трябва да го убием.

— Знаеш, че той би искал точно това, Дейвид. Имам предвид, ще е самата строгост и ще каже „Хайде, не се и опитвайте да ме спасявате — правете каквото трябва да се направи.“ — Мизи помълча. — Той уби Вал, Дейвид. Уби Вал и Ексел.

— Не беше виновен — побързах да възразя аз. — Обсъждали сме го вече.

— Ахаа, знам. Просто… ти не даде на Стоманеното сърце втори шанс, нали? Прекалено опасно е. Трябваше да спасиш града. Да си отмъстиш. Защо това е толкова различно?

Насочих визьора към някакви шумолящи плевели. От тях изскочи дива котка и избяга.

— Разговорът ни всъщност не е за Проф, нали? — попитах я аз.

— Май не — призна Мизи. — Разбирам, че сега нещата са други. Знаем тайната на слабостите, дрън-дрън. Но все си мисля… защо ти можа да отмъстиш, а аз да не мога? Ами моите чувства, моят гняв? — Тя няколко пъти удари глава в облегалката. — Глууупости. Звучи толкова плачливо. „Ей, Дейвид. Много ми се ще да убия гаджето ти. Защо не ми разрешиш?“ Извинявай.

— Разбирам чувството, Мизи. Наистина. И не мисли, че голяма част от мен не се чувства виновна за това, че толкова от времето ми мина в опити да убивам Епични, само за да се озова с Меган. Кой би помислил, че любовта и омразата са толкова подобни, а?

— Кой ли? Ами на практика всеки философ, който е живял някога на света.

— Какво? Наистина ли?

— Аха. И сума ти рок песни.

— Уха.