Степени на свобода.

Пръстите му напипаха ръчката и той дръпна. Вратата се отвори и в носа го удари мирисът на кал, ръжда и зима. Валентина и Маса вече бяха слезли и крачеха към контейнер нула, осветени отзад от фаровете на автомобила. Групата охранители на Ошикора потреперваха в студения среднощен въздух, но с приближаването на двете жени решителността им нарасна. Учтиво и с дълбоко съжаление водачът на екипа им съобщи, че не може да продължат напред.

Петрович вдървено слезе от колата и се приближи до тях.

– Здрасти. Проблем ли има?

Той се почеса по носа. Очилата му липсваха.

– Петрович-сан, получихме строги инструкции – рече умоляващо началникът на охраната.

– Знам. Затова няма да се бавим повече от пет минути. Трябва да проверя нещо. – Той огледа изпитателно лицето на мъжа. – Такаши Игуро, нали?

– Петрович-сан, моля ви. Госпожица Соня беше категорична. В контейнер нула се допуска само оторизиран персонал. – Мъжът изглеждаше така, сякаш изпитваше физическа болка от това, че трябва да откаже достъп на своя герой, и започна да отстъпва назад към затворените врати на домика. – Не мога да ви позволя да се приближите, освен ако не ми представите разрешение.

Петрович кимна.

– Няма проблем, Игуро. Не съм дошъл, за да ти създавам проблеми. – Той вдигна дясната си ръка и го потупа по рамото. Ръката му остана там, задържайки мъжа на мястото му. – Соня каза „вътре в контейнера“, нали?

– Да, Петрович-сан.

– Значи, няма проблем. Като идвах предишния път, изгубих нещо тук. Мисля, че е откраднато, но съм длъжен да проверя. – За миг Петрович като че ли се замис­ли как да заобиколи забраната, след което притегли охранителя към себе си. – Защо ти не влезеш да го потърсиш вътре, докато ние оглеждаме отвън. Така, ако претърсим около контейнера, няма да нарушим ничия заповед. Около и върху него.

– И двамата знаем, че ще я нарушите – прошепна мъжът.

Главите им се намираха съвсем близо една до друга.

– Знаеш ли какво беше отнесено оттук? – попита Петрович.

– Чух разни… слухове.

– И двамата искаме онова, което е най-добро за Свободната зона и за госпожица Соня, Такаши Игуро. В този момент това означава да влезеш в контейнер нула и да потърсиш малкия ми компютър, а аз и приятелите ми ще огледаме отвън. Той примигна бавно и решително. – Нали?

– Предполагам, че да.

– Благодаря ти. – Петрович пусна мъжа и Игуро отстъпи със залитане. – Пет минути – след което се махаме.

Не последваха повече възражения, защото Валентина вече ровеше в калта край вратата на контейнера, проверявайки дали нещо не е паднало там, а Маса оглеждаше край стените на съседните домики.

– Може просто да са го захвърлили. Бързо и лесно. – Тя посегна към невидимите чантички, прикрепени към китките й, и извади чифт ръкавици, направени от същия материал като костюма й. – Ще ми трябва малко помощ.

Люси отиде при нея.

– Какво трябва да направя?

– Застани тук. Обърни се с лице към стената, опри ръцете си на нея и стегни ръцете и краката си.

– Така ли? – Люси погледна през рамо. – А ти какво ще правиш?