Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
– Все някой трябваше да го каже – продължи той. – Достатъчно дълго се надявах, че ще се върнеш при мен. Или ще го направиш, или няма. Действията ми по никакъв начин няма да повлияят на решението ти. Но ситуацията, в която се намираме в момента, означава, че самият аз трябва да взема някои решения.
– Можем да спасим ръката. – Маса пристъпи напред откъм ъгъла. – Ще докарам един инвалиден стол.
Валентина вдигна пушката си и я преметна през рамо. Реакцията беше напълно машинална – където отиваше едната, другата трябваше да я последва. Такъв беше законът.
– Скоро ще се върна.
Тя хвърли многозначителен поглед към Маделин.
– Всичко ще бъде наред. – Той кимна, усещайки хладината с голия си гръб. – В този хотел не дават ли халати?
– Ще ти намерим.
Маса задържа вратата за Валентина и двете изчезнаха като призраци.
Петрович отново се опита да стъпи на пода. Очите му казваха, че е равен и неподвижен, но докато бавно се изправяше, той се почувства така, сякаш се намираше на кораб в бурно море.
– Ако загубата на ръката ще ми даде шанс да стигна до бомбата, преди да се е взривила, още сега ще я отрежа с ръждясал нож. Разбираш ли ме?
– О, беше пределно ясен, Сам.
– Какво смяташ да правиш сега?
– Предполагам, че едва ли ще е нещо, което да те накара да размислиш.
Той отпусна глава на гърдите си.
– Защо просто не спреш да се държиш като пизда старая? Соня беше права, а ние сбъркахме – трябваше просто да заключим здраво контейнер нула. От нас се очаква да се държим като отговорни възрастни, а не като ёбаные хлапета, които крият разни неща от родителите си и се надяват, че те няма да разберат.
– Искаш да кажеш както постъпи ти?
Той бавно се обърна, тътрейки краката си. Ръката му отказваше да се отпусне край тялото му; поредицата пръстени я караха да стърчи встрани, принуждавайки го да изкривява неудобно рамото си към металната рамка. Той се пресегна и хвана най-долния пръстен с другата си ръка.
– Двете ситуации са напълно различни. Хората вече знаят за бомбата. Тя не беше тайна и ние трябваше да се досетим какво означава това.
Лицето й се изкриви от болка.
– Те действаха толкова бързо.
– Да. Разбраха за нея преди нас. Предполагам, че са знаели много преди контейнер нула да бъде отворен. Никой не решава да се превърне в ядрена сила само защото му е скучно и няма какво да прави вечерта. – Той се опита да свие рамене, но установи, че това също му е невъзможно. – Беше ни подготвен капан. От някой, който познава и двама ни много добре.
– Обзалагам се, че Хари щеше да знае кой е.
– Може би. Но нямаше да направи нищо по въпроса. Докато не стане твърде късно.
– Пука ми – избъбри тя. – Онова, което каза Соня, изобщо не е вярно. Толкова много те обичам.
Той си помисли, че тя ще заплаче. Помисли си, че той ще заплаче. Пое си дълбоко дъх.
– Жалко, че това като че ли вече не е достатъчно.
Вратата внезапно се отвори докрай. Маса избута в стаята един инвалиден стол, остъргвайки боята от касата.
– Скачай в него. – Тя спря внезапно и Валентина се блъсна в гърба й. – Да не прекъсвам нещо?
– Да. Не. Няма значение. Халат?
– Нося одеяло. Не успяхме да намерим нещо по-добро. – Тя приближи инвалидния стол до Петрович и натисна с крак спирачките му. – Наложи се да изхвърля един човек от това нещо.
– Истината казва – потвърди Валентина. – Голият ти задник ще се настани на затоплена седалка.
– От това по-зле няма накъде. – Петрович се опита да седне, подпирайки се само с едната ръка, но накрая просто се стовари върху седалката. – Чёрт. Заболя ме.
Докато Валентина диплеше артистично одеялото върху коленете му, Маса отпусна спирачките.
– Така. Следваща спирка – физиотерапия.
Тя завъртя стола и започна да го бута към вратата.
– А ти престани да се правиш на весела. Не съм свикнал с това.
Тя се наведе към него откъм гърба му и косата й погали лицето му.
– Най-после съм полезна с нещо. Няма как да знаеш какво е усещането.
Когато излязоха в коридора, той погледна назад. Валентина подтичваше след тях. Маделин не се виждаше никаква.
8.
Когато влязоха в стаята, лампите на тавана започнаха да примигват и да светват една по една. След всяко цъкване и изжужаване се разкриваше нова част от модерната зала за изтезаване, докато накрая тя не се разкри пред очите му в цялото си антисептично великолепие.
Петрович потрепери. На табелката на вратата пишеше „Физиотерапия“, но сега вече не беше сигурен дали е така.