Колчан, пълен със стрели

— А пък аз може би ще открия, че у вас все пак се спотайва някаква история.

— Никаква надежда. Ще заложите на грешна карта, ако разчитате на това. — Той отново протегна ръка. — Един часа, в трапезарията на клуба устройва ли ви?

— Един часа, в трапезарията на клуба — повторих аз.

Щом той напусна съблекалнята, отидох до огледалото и си оправих вратовръзката. Предстоеше ми обяд с Ерик Маккензи, приятел от издателския бизнес, който ме бе предложил за член на клуба. Ерик бе по-скоро приятел на баща ми, отколкото мой. Двамата се бяха запознали непосредствено преди войната, по време на една почивка в Португалия, и когато ме избраха в клуба, скоро след пенсионирането на баща ми, се нагърби с отговорността да обядва с мен всеки път когато идвах в Ню Йорк. Хората от поколението на родителите ти винаги гледат на теб като на дете, което неизменно се нуждае от постоянна грижа и внимание. Тъй като бе връстник на баща ми, Ерик вероятно наближаваше седемдесетте и макар позагубил слух и леко прегърбен, бе винаги забавен и чудесна компания, при все че постоянно ме питаше дали ми е известно, че дядо му е бил шотландец.

Докато си слагах часовника, видях, че според уговорката ни Ерик трябва да пристигне след броени минути. Облякох сакото си и излязох от залата, за да установя, че вече е дошъл и ме чака. За да не скучае, четеше старите клубни съобщения. Забелязал съм, че американците винаги идват или по-рано, или по-късно, но никога навреме. Вперих поглед в приведения мъж, чиято коса, с изключение на няколко кичура вече бе посребряла. Носеше костюм от три части и на сакото му липсваше едно копче, което ми напомни, че съпругата му бе починала предишната година. След обичайното здрависване и размяна на поздрави взехме асансьора до втория етаж и се отправихме към трапезарията.

Тя бе само за членове на „Метрополитен“ и не се различаваше особено от който и да е друг клуб. Обичайните стари кожени кресла, стари килими, стари портрети и стари членове. Един сервитьор ни отведе до малка маса в ъгъла с изглед към Сентръл парк. Поръчахме си и подхванахме темите, които обикновено обсъждам с познати, с които се виждам един-два пъти годишно — семействата, децата, общите приятели, работата, бейзбола и крикета. Когато стигнахме до крикета, вече бяхме стигнали и до кафето, тъй че се отправихме към отсрещния край на помещението и се настанихме удобно в две доста протрити кожени кресла. Поръчах и две чаши коняк, а Ерик си разпечата една голяма кубинска пура. В Дакар и с етикет от архипелага16, аз знаех, че пурите са кубински, защото му ги бях взел от един продавач на тютюни на „Св. Джеймс“, Пикадили, който се усъвършенства в смяната на етикети за своите американски клиенти. Често съм си мислил, че сигурно няма друг магазин на света, подменящ етикетите с единствената цел да накара един първокласен продукт да изглежда невзрачен. Сигурен съм, че моят търговец на вина прави обратното.