Лабиринтът от кости
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #11
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-679-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът от кости». Краткое содержание книги:
В същата пещерна система сложни праисторически изображения разказват за епична битка между неандерталците и неясни чудовищни фигури. Кой е загадъчният враг, представен на древните картини, и какво означават изображенията?
Преди да намери каквито и да било отговори, изследователският екип е нападнат; в същото време на атака е подложен и център за изследване на примати край Атланта. Свързани ли са помежду си тези събития? Кой стои зад атаките? Търсенето на истината ще върне командир Грей Пиърс от Сигма Форс 50 000 години назад в миналото. Докато той и Сигма проследяват еволюцията на човешкия разум до неговия първоизточник, те ще бъдат въвлечени в катастрофална битка за бъдещето на човечеството, която обхваща цялото земно кълбо… и отвъд него.
Погледна телефона, за да провери часа.
„Трябва да пристигнат всеки момент“.
Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои, но не можеше да забрави безпокойството на Баако сутринта. Представи си го как непрекъснато повтаря едно и също — разперените пръсти и разтворената длан, която непрекъснато прокарваше по гърдите си.
Уплашен, уплашен, уплашен…
— Също като мен — прошепна тя на празната стая.
Представи си Лена. Сестра ѝ беше само с няколко минути по-голяма от нея, но винаги бе поемала ролята на майка в отношенията им — беше решила, че минутите разлика я правят по-зряла. Лена топлеше вечерята им в микровълновата фурна, когато майка им беше на работа. Проверяваше дали Мария си е написала домашните, преди да седнат да гледат телевизия. Тези отговорности я бяха направили по-сериозна и по-предпазлива, докато Мария винаги беше по-безгрижната от двете и по-храбро се изправяше пред нови предизвикателства.
„А сега не се чувствам храбра, а само разтревожена“.
След поредния неуспешен опит да се свърже с Лена чу тихи гласове от другата страна на вратата. Някой почука. Мария отвори и видя Ленард Траск. Зад директора на Националния център за изучаване на примати „Йъркис“ стояха двама непознати и една жена, която познаваше добре — Ейми Ву. Ейми работеше в Националната научна фондация и бе един от ръководителите на проекти към инициативата „Изследване на мозъка чрез иновативни невротехнологии“ на Белия дом. Тя лично беше помогнала за уреждането на финансирането на изследването на Лена и Мария. Освен това трите бяха станали приятелки — бяха на една възраст и жени в една доминирана от мъже професия.
Ейми избута Траск и прегърна Мария. Парфюмът ѝ ухаеше на орлов нокът, съвсем леко. Тъмната ѝ подстригана по момчешки коса погъделичка ухото на Мария. Ейми се дръпна, погледна я в очите и попита с искрена загриженост:
— Как си?
Мария оценяваше жеста ѝ, но точно сега най-силно искаше да чуе новини за сестра си.
— Научи ли нещо?
Ейми погледна към двамата мъже, които бяха дошли с нея. Приличаха на перковци от рокерски бар. Бяха с костюми, но те не бяха в състояние да скрият яките мускули отдолу. Ако се съдеше по бръснатите глави и скованите пози, явно бяха военни. По-ниският ѝ кимна и леко се усмихна, за да я окуражи.
Ейми ги представи.
— Двамата господа са от АИОП. Това е Монк Кокалис. И партньорът му Джоузеф Ковалски.
— Джо — поправи я другият, докато влизаше. Наложи му се да се понаведе, за да мине през вратата. Огледа мигом стаята.
Траск понечи да влезе, но Ейми вдигна ръка и го спря на прага.
— Разговорът засяга националната сигурност. Сигурна съм, че ще разбереш, Ленард.
И затръшна вратата в лицето му, но не и преди Траск да хвърли изпепеляващ поглед към Мария.
Тя знаеше, че ще си плати за това, но в момента единственото, което беше от значение, бе Лена. Не се наложи да пита отново. Ейми заговори веднага щом вратата се затвори:
— Знам, че си загрижена за Лена. И затова ще бъдем възможно най-честни и открити, но засега много неща не са ясни. Все още се опитваме да разберем какво точно е станало в планините.
— Какво знаете дотук?
— Само че обектът е бил подложен на някаква атака и че изгубихме връзка с френския военен екип, който беше поел охраната.
Мария погледна към телефона, който още беше в ръката ѝ. Всяка дума беше като удар в корема. Тя тежко се отпусна в стола си.
— А Лена?
— Нека не си мислим за най-лошото. Както казах, не успяхме да установим никакъв контакт. В момента в планината бушува силна буря и в района е имало няколко слаби земетресения. АИОП изпрати екип на място и се надяваме, че скоро ще имаме допълнителни новини. Но вече разполагаме с нещо, което вдъхва надежда.
Ейми се обърна към Монк Кокалис.
Той прочисти гърлото си и обясни:
— Както можете да предположите, непрекъснато се опитваме да се свържем с тях и само преди минути, докато пътувахме насам от летището, свързочният ни екип е успял да улови сигнал от мобилния телефон на Лена. Бил е слаб, но е засечен доста далеч от координатите на археологическия обект.
Ейми хвана Мария за ръката.
— Което означава, че сестра ти се движи и вероятно излиза от планината.
Очите на Мария се напълниха със сълзи — както от облекчение, така и от страх.
— Но не знаете дали е сама, или не? Дали не е отвлечена или ранена?
— Така е — призна Монк. — Но аз познавам човека, който е изпратен там. Той ще я намери.