Друговремец

– Тк-тк. – Джейми изкътка на коня си и го поведе към Дугал. Двамата заговориха тихо на келтски. Конете забавиха ход.

Дугал даде знак и Джейми, Мърто и дребният плешив мъж изостанаха, а другите двама се впуснаха в галоп към скалата, на триста метра напред и вдясно от нас. Бе изгрял полумесец и бе достатъчно светло, за да се откроят листата на слеза край пътя – сенките в пукнатините на скалите обаче можеха да крият какво ли не.

Точно когато галопиращите силуети подминаха скалата, от една кухина блесна мускетен огън. Иззад мен се надигна смразяващ кръвта крясък и конят скочи напред като прободен с остра пръчка. Понесохме се към скалата, редом с Мърто и другия. Яростни крясъци и рев разцепваха въздуха.

Вкопчих се отчаяно в седлото. Спряхме до голям храст, Джейми ме сграбчи през кръста и безцеремонно ме хвърли там. Конят му се завъртя рязко и отново се понесе напред, заобиколи скалата и се появи от южната ѝ страна. Ездачът се приведе ниско в сянката на камъка. Когато животното се показа, още в галоп, седлото бе празно.

Повърхността на скалата бе осеяна с вирчета мрак. Чуваха се викове, гръм на мускети, но не виждах дали се движат хора, или са просто сенките на разкривените дъбове, които се протягаха с всяко проблясване.

С мъка се откопчих от храсталака и извадих няколко особено натрапчиви бодилчета от роклята и косата си. Облизах една драскотина на дланта си и се зачудих какво, за Бога, да правя сега. Можех да изчакам да свърши битката. Ако шотландците спечелеха, или поне оцелееха, навярно щяха да се върнат. Можех да отида при англичаните, които пък да решат, че щом съм пътувала с шотландците, съм им била съратник. Съратник в какво, нямах представа, но мъжете от колибата явно очакваха на англичаните силно да не им хареса.

Може би бе най-добре да избягвам и двете страни в този сблъсък. Все пак знаех къде съм и имах възможност да се върна към някое познато градче или село, дори пеша. Решително поех по пътя, препъвайки се по неизброимите гранитни късчета, издънки на скалата Кокнамон.

Луната мамеше стъпките ми – виждах всичко по земята, но не можех да преценя колко е далеч. Плоски на вид растения и ръбати камъни ми се струваха еднакво високи и вдигах крака прекалено нагоре, за да прекрачвам несъществуващи препятствия. Удрях палците си в стърчащи скали, които ми се струваха на крачки от мен. Вървях възможно най-бързо, като се ослушвах за конски тропот зад себе си.

Звуците на битката обаче бяха затихнали още когато излязох на пътя. Знаех, че така се виждам твърде лесно, но трябваше да го следвам, ако исках да стигна до град. В тъмното нямах понятие от посоките, а така и не научих от Франк как да се ориентирам по звездите. От мисълта за него ми се доплака, затова опитах да се разсея с мисли за случилото се този следобед.