Друговремец

Погледите и на Дугал, и на Рупърт се спуснаха към пазвата ми, ужасени и удивени едновременно. Спогледаха се, а Дугал върна поглед към лицето ми.

– И така да е – повдигна вежди той, – за дойка се справяш добре с целителството. Можеш ли да спреш кръвта на момчето, колкото да може да язди?

– Мога да превържа раната – отвърнах остро. – Ако имате с какво. Какво искаш да кажеш с това „дойка“? И защо смяташ, че искам да ви помагам?

Не ми обърнаха внимание, Дугал се обърна и заговори на почти непознатия ми келтски на жена, която се беше свила в ъгъла. Обградена от толкова мъже, не я бях забелязала досега. Беше облечена странно, с дълга раздърпана рокля и блуза с дълги ръкави, покрита с някакъв корсет или прилепнал жакет. Всичко по нея, включително лицето, бе мърляво. Но като се огледах, установих, че на колибата ѝ липсва не просто електричество, но и водоснабдяване – може би имаше някакво оправдание за мръсотията.

Жената се поклони набързо и заситни покрай Рупърт и Мърто. Затършува в един лакиран дървен сандък до камината и извади купчина вехти парцали.

– Не, това не става – казах, като прокарах пръсти по тях. – Първо трябва да дезинфекцираме раната и да я превържем с чист плат, ако няма стерилни бинтове.

Всички изглеждаха удивени.

– Дез...инфекцираме? – попита мустакатият дребосък.

– Да – отвърнах категорично. Струваше ми се простоват, въпреки акцента. – Трябва да премахнем пръстта от раната и да я почистим с препарат, за да не се събират бактерии и да оздравее по-бързо.

– Какъв препарат?

– Йод, например. – Не срещнах разбиране. Опитах отново: – Мертиолат? Карболов разтвор? Или просто алкохол? – Облекчени лица. Най-сетне бях стигнала до дума, която познаваха. Мърто ми подаде кожената манерка. Въздъхнах. Знаех, че високопланинските райони са примитивни, но това не беше за вярване.

– Вижте – рекох възможно най-търпеливо. – Защо не го откарате в града? Не може да е далеч, там сигурно има лекар.

Жената се ококори насреща ми.

– Какъв град?

Дугал пренебрегваше разговора, като внимателно се вглеждаше в мрака зад завесите на прозореца. Пусна ги, пристъпи тихо през прага и се скри в нощта.

След миг се върна с плешивия и донесе отвън острия аромат на черен бор. Мъжете го погледнаха питащо, а той поклати глава.

– Не, няма никой наблизо. Да тръгваме веднага, докато е безопасно.

Най-после благоволи да ме погледне, спря и се замисли. Кимна ми – беше решил.

– Идва с нас. – От купчината парцали на масата вдигна нещо, което някога е било шалче.

Мустакатият явно не смяташе това за добра идея, където и да отиваха.

– Защо не я оставим?

Дугал го изгледа с нетърпение, но позволи на Мърто да обясни:

– Където и да са червените мундири сега, до изгрев ще са тук. Значи скоро. Ако тази е английски шпионин, не можем да я остави, та да им каже накъде сме тръгнали. А ако не се спогажда с тях – той ме изгледа, – не можем да оставим сама жена по фуста. – Поразведри се, докато опипваше плата на полата ми. – Може и да струва някакъв откуп. Малко е облякла, но е хубаво.