Разбитото око
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-563-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разбитото око». Краткое содержание книги:
Лишен от закрилата на баща си, Кип Гайл се изправя срещу майстор на сенчестите интриги — неговият дядо иска да посочи следващия избраник за Призма и да притежава истинската власт. И макар че му помагат Тея и Карис, Кип трябва да надмине себе си в хитроумието, за да оцелее в сблъсъците между благородници, религиозни секти, бунтовници и един възраждащ се орден на потайни убийци, който се нарича Разбитото око.
Кого се опитваше да залъже с надеждите да се възстанови? От това? От седемнайсетгодишен бе вложил цялата си воля, за да бъде съвършен като Призма. Или поне да се въплъти в представата на седемнайсетгодишния за Призмата. Отнеха му светлината на младежките заблуди и сега от него бе останало само празно огледало в тъмна стая.
„Ех, Карис, мога само да се радвам, че не ме виждаш такъв. А ако ме видиш преди края, поне аз няма да видя разочарованието и ужаса в очите ти.
Ако можех да започна отначало, щеше ли животът ми да бъде различен? Щях ли да открадна твоя живот, Гавин? Щях ли да изляза пред всички в някой момент от всички тези години като Призма, след като съм укрепил властта си, за да кажа по своя воля: «Аз не съм той»? Твърде страхлив бях, за да живея на светло. Значи подобава да ми отнемат светлината.“
Седеше претръпнал дни наред. Сутрин и вечер прозорчето се отваряше. Преди това чуваше леки стъпки. „Цсссссс“ — съскаше нукабата. И се смееше.
Харуру в ролята на нукаба приличаше много на Гавин в ролята на Призма. Преди столетия, когато Карис Заслепителката на сянката била Призмата, скоро след смъртта на Луцидоний, на парийците била дадена по-голяма свобода в религиозните им дела. Те упорствали в искането си за по-особено отношение, защото в земите им се родил или бил отгледан Луцидоний. Призмата Карис се съгласила, за да опази единството на империята. По-късно имало усилия за сближаване на двете вероизповедания, но никой не успял да подчини политически нукабата на Призмата.
Повечето Призми се опитвали, но никой не би дръзнал да рискува война с Пария заради това. А нукабите една след друга изигравали майсторски силните си карти, налагали още по-твърдо волята си във важните за тях неща и отстъпвали в незначителните. Имаше и друго — твърде много парийци и в тази сатрапия, и извън нея се чувстваха неразделно свързани с Хромария. Смятаха империята за своя. Един от тях я бе основал. Техният народ бе разширил границите ѝ. Война на свои със свои? Немислимо, стига някои права и привилегии да бъдат зачитани.
Нукабата трябваше да е жива светица. Трябваше да е като майка на различните кланове. Трябваше да е образец на търпение, мъдрост и строга обич. Трябваше да дарява народа си с благост чрез взора си. Някои нукаби дори закриваха с превръзка лявото си око — окото на злото. Но не и Харуру.
„Железни и Трепери-юмрук ще побеснеят, когато научат, че съм те убил.“
Не, това беше мисъл на предишния Гавин. Онзи, който имаше силата. Който беше силата.
Тя пак дойде да говори с него — или да го тормози.
— Ще сключиш сделка с армия от езичници? — попита я Гавин неочаквано. — Твоите хора ще те убият за това.
Може преклонението пред Оролам да беше загубило опора сред богатите и могъщите в Пария. Може би те охотно щяха да се споразумеят с чудовище. Но щеше ли да поиска и армията? Щяха ли да поискат селяните и моряците от флота? Или тези набожни хора щяха да предпочетат смъртта, вместо да се присъединят към чудовища, каквото и да заповядат висшестоящите?
— Мен няма да ме убият.
И Гавин стигна до ново прозрение. „Тя е просто слабоумна, която използват. Някой от най-приближените ѝ съветници работи за Цветния принц.“
Още се изумяваше от тъпотата, до която амбициите тласкаха иначе умни хора. Харуру бе подчинила напълно сатрапата Тилели Азмит и въпреки това мразеше принудата да бъде покорна на волята ѝ пред хората… или дори да се представя за равна на нея. Нукабата искаше да се отърси от всички окови. Затова избираше да се съюзи с Цветния принц — въобразяваше си, че той ще насочи армията само към Хромария и няма да ѝ досажда, докато не се разправи с враговете. Че ще я остави на мира. В кой свят някой на неговото място би си позволил такава грешка?
Цветния принц не беше ангарски пират, нахълтал в тези земи само за набег. Той искаше да стане император. Градеше в Тирея вместо да плячкосва. Гавин не се съмняваше, че сега прави същото в Идос и Ру. Това трябваше да е причината за спирането или поне забавянето на настъплението му. Когато харчиш пари, за да строиш, накрая извличаш повече от завладяната територия, но е нужно и повече време. Ако беше търпелив, може би вече беше късно да го спрат. В пещерите над Ру имаше милиони прилепи. Техните изпражнения съдържаха важна съставка за производство на барут… и аташийците не допускаха други до тази търговия, заставяха и Хромария, и всички останали да плащат прескъпо за нещо, с което Цветния принц вече разполагаше безплатно. И за какво друго би използвал кедрите в Кървавата гора, освен за да построй още кораби?