Разбитото око

— Кое?

— Картите, Кип!

— Ти не ме изпрати да търся баща си. Не спази обещанието си.

— Нищо подобно. Споразумяхме се аз да избера момента. Имам намерение да те изпратя с отряда, който ще му върне свободата. Ти използваш добре престоя си тук. Не съм свикнал да прахосвам времето и дарбите на онези, които ми служат. А сега… Моите карти при тебе ли са?

Кип почувства как бъдещето му се изплъзва.

— Не.

Не знаеше дали не би дал картите на дядо си, ако можеше. Въпреки всичко. Не, залъгваше се. Щеше да ги даде. Защото беше страхливец. Да, страхливец.

Андрос въздъхна.

— Знаеш ли, наистина имах намерение да те направя Призмата. Щях да те подготвя, да ти дам — на тебе, копелето от затънтеното село — седем години като един от най-могъщите хора в света. Щях да те направя — тебе, дебелото сираче — най-обожавания мъж на света. И ако се окажеше схватлив, би могъл да продължиш царстването си. Но в тебе няма много от кръвта на Гайл. Не и колкото да прикриеш до някое време амбициите си и да изпълняваш заповедите ми. Твърде празноглав си, за да участваш в играта на най-високото ѝ равнище. Щях да ти възложа друга задача — същата като на твоя брат. Победителят става Призмата.

— Промахосът не решава кой да е Призма.

Кип обаче само повтаряше думите на Куентин. А Андрос Гайл се подсмихна самодоволно.

— Но можеш да дърпаш конците на онези, които решават — добави Кип със свито сърце.

„Знаех си, че Куентин не е прав.“

— Как мислиш, с какво се занимавах през цялото време, откакто Гавин го няма? И през целия си живот?

„Подреждаш света според прищевките си. Съсипваш и жертваш хората, все едно са карти, сякаш само играта има значение.“

— И каква е задачата?

— Да унищожите зелената напаст и да ми донесете нещо.

— Моля?! Аз унищожих зелената напаст!

Лицето на Андрос светна от усмивката му.

— О-о, учиш се на самочувствие. Виж ти… Постижение, в което хиляди хора дадоха всичко от себе си, но ти с лекота се намърда на мястото на героя, сякаш си го извършил сам. Любимият номер на благородниците. Мръсничък, да, но пък е прастара традиция. Поздравявам те. Истината е обаче, че зелената напаст се възстановява или вече се е възстановила. Провалил си се. Трябва да вземеш зародишния кристал на напастта, иначе тя просто си израства наново.

Кип се почувства като смазан от канара.

— Значи всичко, което направихме… унищожението на целия флот… битката при Ру, превземането на Руишки нос, загиналите… било е напразно?

— Това беше неуспех за нашите врагове. Те имаха зародишния кристал, зелената напаст и Атират. Загубиха всичко това… но ние не можахме да им го отнемем.

Самата идея да тръгне пак, за да се бие срещу зелената напаст, му допадаше не повече от представата как се връща доброволно в онзи гъмжащ от плъхове шкаф.

— Значи затова изглеждаше толкова некадърен там?

— Какво?!

Никой не си позволяваше да нарече някой Гайл некадърник.

— Ти поведе флота към Ру и правеше всичко погрешно… Ако беше искал да спасиш града… Изобщо не си и помислял за това.