Разбитото око

Това беше животът на Карис след войната. Гавин се върна при нея, ожениха се, но не можеше да не мисли за тези шестнайсет години като за погубена, изядена, опустошена младост. Безсилната ярост тлееше в негаснеща жарава, макар че Карис дори не подозираше за още живия ѝ огън.

Това беше нейното проточено самоубийство. Това беше притеглянето на толкова червено, че да умре, преди да остарее — не съвсем нарочно, но и не съвсем неволно.

Понесе думите на Бялата като юмрук в корема. Те съдраха от нея десетина слоя зле прилягаща броня и я облякоха в топла чиста роба.

— Карис, ти ще си най-опасен противник, когато си без меч и без ризница — благо ѝ каза Бялата. — Такава е силата на словото.

Вдървено изправена, Карис не можеше да шавне. „Ще ти се отплатя за годините, опустошени от скакалци.“ Обещание, събрало всичките ѝ мечти, и то от самия Оролам. Стори ѝ се, че някой освободи нежно душата ѝ от тялото, разтръска я лекичко, за да се посипят от нея мръсотията, саждите, омразата и гневът, после я върна в плътта. Всичко си беше същото, но гледаше с други очи, изцеляваше се. Още не смееше да продума.

Мина време, докато каже:

— Ти ми беше по-добра майка от тази, която ме роди. Ти направи повече за мен. Благодаря ти.

Коленичи и целуна ръка на Бялата, която я погали по бузата и я потупа, за да стане.

— Сега трябва да те оставя, скъпа. Ще се моля за тебе, Карис, ще се моля и Оролам да ти дари твоя зелен проблясък, когато настъпи мигът.

— Не искам да ме оставяш — каза Карис. — Никога.

Бялата се усмихна печално.

— Благодаря ти, дете. Ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко!

— Бъди добра с Марисия. Тя направи толкова много в непосилни обстоятелства, които не можеш и да си представиш.

Да поиска Бялата това от нея, колкото ще да е права, означаваше отново да бръкне в нажежената сърцевина, където досега гореше яростта. Какво беше червенокосата красавица, ако не символ на всичко загубено от Карис през тези шестнайсет години? Тя — робинята, имаше всичко, което Карис с нейното богатство и положение в обществото не можеше да има. Не просто един мъж, защото влечението му не може да се търгува, все едно продаваш крава на пазара. А цел, място, което ѝ приляга съвършено. „Черногвардейка“ беше наметалото, в което Карис се обгръщаше, защото усъвършенства достатъчно нужните умения и никой не посмя да ѝ се опълчи. Но не принадлежеше към Черната гвардия като командир Железни. За него не беше задължение, а същност. Затова тя все получаваше самостоятелни задачи като момичето за поръчки на Бялата, като партньорка на Гавин в лова на цветни бесове, като пратеник при този или онзи. Винаги се различаваше от останалите, но не по оттенъка на кожата или по потеклото си. Нейните съратници в Черната гвардия я приеха, както семейството се отнася към накуцващата сестра — обичаха я още по-силно, защото не се вписваше напълно в общността.