Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

Продължиха по зле осветената уличка, докато не стигнаха една голяма двуетажна сграда, пред която стоеше едър мъж, със затъкната в колана сабя. Докато се приближаваха към него, той ги изгледа безизразно.

— Чия е тази къща? — попита го Джеймс.

— Това е дюкянът на почитаемия Юсуф бен Али, прочутия търговец на платове — отвърна пазачът.

— Той вътре ли е? — поинтересува се Яжара.

— Не. Всичко хубаво. — Тъй като пазачът не даваше никакви признаци, че ще си тръгва, последното очевидно бе намек към тях двамата.

— Малко се съмнявам, че господарят ти отсъства в този късен час — запъна се Джеймс, — а пък ти стоиш тук и пазиш един отворен дюкян, в който никой не работи. — Той се изправи пред въоръжения мъж. — Аз съм скуайър на принц Арута.

— А аз — неговата нова магьосница — представи се Яжара.

Пазачът ги изгледа внимателно, после отвърна:

— Моят господар наистина е вътре. Работи до късно над една поръчка, която трябва да е готова за товарене утре сутринта, и не желае никой да го безпокои. Ще видя дали би желал да се срещне с вас. — Той се обърна и подметна през рамо. — Вървете след мен — ще ви отведа в канцеларията. Но моля ви — не пипайте нищо.

Влязоха в сградата и се озоваха в ярко осветена зала, в която бяха подредени топове разноцветни платове. Отзад имаше затворена врата и стълба, която водеше към втория етаж. От тавана висеше голям кръгъл полилей с много запалени свещи.

От другата страна на щандовете с платове започваше самата бояджийница — големи варели с боя и сушилки с проснато на тях сукно. Джеймс зърна две хлапета, които нямаха и десет години, да тикат една от сушилките настрани, за да направят място на друга, заобиколена от още няколко хлапета. Малките работници бяха мръсни, някои от тях трепереха заради оскъдното си парцаливо облекло. Имаше и едно съвсем невръстно момиче, което се прозяваше уморено, докато навиваше тежък топ вече изсушен плат. Двама пазачи следяха зорко работата на децата.

Пазачът, който ги бе придружил, нареди:

— Чакайте тук. Ще повикам господаря.

— Тия деца не работят ли твърде до късно? — попита Джеймс.

— Те са мързеливци — отвърна пазачът. — Имаме поръчка, която трябва да е готова до утре. Ако си бяха свършили работата преди мръкване, вече щяха да са си легнали. Знаят го много добре. Не говорете с тях — само ще ги забавите повече. Ей сега ще доведа господаря.

Мъжът се обърна и излезе през задната врата. Само след минутка се появи с друг мъж, явно търговец, но въоръжен с крив ятаган, каквито имаха обичай да използват пустинните племена. Въпреки че дрехите му бяха шити по модата в Кралството, главата му бе увита с кърпа по обичая на пустинните обитатели и краят й бе заметнат през лявото рамо. Имаше черна брада и смуглата кожа на сънародниците на Яжара — факт, който потвърди с думите, които използва, за да ги посрещне:

— Мир вам — рече той и се поклони.

— Мир и на теб — отвърна в същия тон Яжара.

— Добре дошли в занаятчийницата ми. Казвам се Юсуф бен Али. С какво мога да ви услужа?