Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

— Майчице мила — въздъхна с престорена загриженост единият, — какво става с този град?

— Ами да — подхвана захилено вторият, — знатни господа да се скитат самотни в този късен час. И накъде ли сме се запътили?

Първият вдигна сопата си и посочи Джеймс.

— Човекът сигур смята, че кесията му е натежала твърде много, та си търси някой като нас да го облекчи.

Джеймс въздъхна с досада и рече:

— Всъщност мислех си за онези глупци, които никога не познават истинската опасност, когато се изправят насреща й. — Той извади бавно рапирата си и зае позиция така, че да може да отбива атаки от двете страни:

— Единствената опасност тук — отвърна вторият бандит — е, че се опитваш да ни измамиш. — Той пристъпи напред и замахна със сабята си.

— Искрено съжалявам, но наистина нямам време да се разправям с вас — рече Джеймс и отби с лекота удара. В същия миг пристъпи рязко напред и противникът му щеше да се наниже като прасе на шиш, ако не беше отскочил уплашено.

Червеният кафтан измъкна ножа и замахна със сопата, но Джеймс се извъртя и го изрита в корема и той залитна към другаря си.

— Все още можете да си тръгнете по живо по здраво, приятелчета.

Червеният кафтан изпъшка от болка, отърси се и се нахвърли върху Джеймс, размахвайки сопата, като същевременно държеше ножа ниско, готов за опасен удар отдолу.

Джеймс вече не се съмняваше, че противниците му не са от боязливите крадци — тези двамата не биха се посвенили да си изцапат ръцете с кръвта му. Той се изви леко на една страна, завъртя китка и острието на рапирата му прободе ръката с ножа. Оръжието на крадеца изтрака на калдъръма.

Червеният кафтан изквича от болка и отстъпи, но мястото му веднага бе заето от другия. Джеймс се отдръпна леко, привличайки противника в обсега на рапирата си, и когато той го последва, вдигнал сабята си за удар, приклекна, подпря се с лявата си ръка на паважа и изпъна дясната рязко напред — един номер, който бе научил от принц Арута. Сабята на нападателя профуча на сантиметри над главата му и нещастникът сам се наниза върху острието на рапирата. Застина с изцъклени очи, после коленете му се подгънаха и той се просна възнак.

Все още неизгубил самообладание, другарят му се опита да нападне Джеймс отстрани и ударът му сигурно щеше да счупи черепа на младия скуайър, ако той не бе отскочил навреме. Все пак сопата успя да го близне по рамото, което бе достатъчно да пробуди болезнен спомен от наскорошните стълкновения с Нощните ястреби.

Сега вече Джеймс бе само послушна играчка на собствените си тренирани бойни рефлекси — извърна се светкавично, замахна повторно и противникът му падна покосен на земята. Джеймс дори не се наведе да провери — знаеше, че острието на рапирата му е разпрало гърлото на крадеца. Избърса я в наметалото на поваления противник, след това я прибра в ножницата.

— Идиоти — промърмори, докато разтриваше удареното си рамо. После кимна и отново тръгна по пътя си, замислен — не за първи път в живота си — за вредните последици от човешката глупост. На всеки истински гениален човек като принц Арута например, изглежда, се падаха по хиляда глупаци като тези тук. През нелекия си живот Джеймс бе виждал и хубаво, и лошо, а законите на улицата познаваше от съвсем малък. В града имаше мнозина, които се прехранваха от джебчийство и дребни кражби, но никога не биха извършили по-сериозно престъпление — просто защото дълбоко в себе си оставаха свестни граждани. Такива, които при други обстоятелства бяха готови да пожертват дори живота си за общото благо. Някога и Джеймс бе един от тях, преди да го завладее желанието да постигне нещо повече — като например да го запомнят като смелия защитник на града. Ала това едва ли щеше да стане, защото обстоятелствата изискваха от него друго. Бяха му заръчали да създаде собствена шпионска мрежа от верни и проверени хора, готови да служат на Короната. А това със сигурност означаваше, че ще трябва да работи в сянка и да не разчита на слава и признание в двора.