За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Мисълта на Сарвепали Синг бе като снежна лавина от югозападните склонове на Хималаите – чиста и дълбока, спокойна и устремна. Опасна с дълбочината си. Безбрежна. Аналитична като снежинката, синтетична като милиардите снежинки.
– Цели 11 милиона години, след като в Източна Африка се ражда първият маймуночовек, достоен за картотеката на хомо, отново в Източна Африка и в Югозападна Азия изведнъж поникват могъщи и мъдри цивилизации… – затвори очи проф. Синг. – Това става някъде около днешната ирано-иракска граница, а също сред Арарат, земите на Сирия, Израел и Ливан. Да не забравяме, че там се е появил и доисторическият прототип на съвременния човек. Сред хилядите разкопки из пещерите откриваме следи от хора от 100 000 години назад до 13 000 години назад и в този отрязък ясно се открояват периоди на развитие и на упадък. Например от 27 000 г. пр.н.е. до 11 000 г. пр.н.е. пещерният човек се стопява почти до изчезване. И изведнъж се появява расата на новите хора! След това човечеството още няколко пъти ще се срива от високо развита към упадаща цивилизация, от прогрес към регрес и фатално оглупяване, но тези, които понякога слизат при нас от небесата, ще завързват скъсания конец на историята и отново…
– Чакай малко! – спря лекцията Абдул Нирупам Кхан.
– … отново ще запалват двигателя! – гръмна звънкият глас на проф. Синг.
– Чакай малко! – повтори Кхан.
Аудиторията бе притихнала, всички бяха затаили дъх, а затаяването пулсираше, гърчеше се в очакване на нещо непреживявано и различно и вибрациите от колективния тремор разстилаха затаения дъх над учебните банки в глухо ехо. Тишината бе тежка и осезаема – тишина в празна бъчва, в която са преседявали маслини от Източен Бенгал.
– Това, което е тук, това е и там, а което е там, е също така и тук! – сякаш от друго измерение долетя гласът на ректор Рамакришна Ашвалайана. Седеше на първия ред, току пред лекторската катедра, суматохата бе изтласкала до него младия Уддалака Чандра, а до студента бяха седнали проф. Харви Гарфийлд и призрачната му бутилка; зад тях бе плътната маса зрители на тази абсурдна корида, а пред тях бяха биковете и матадорите. – Този, който вярва, че има различие, върви от смърт към смърт!
– Ти! – посочи с пръст Абдул Нирупам Кхан към Амрита Кумар.
Амрита направи крачка напред, хипнотизирана от волята на пясъчния човек, поизправи се, приглади някаква гънчица на червеното си сари, а после се върна назад до катедрата, в началото на девическата редица. Краят на сарито ù бе паднал на пода, тя го вдигна и покри главата си.
– Ела, моето момиче! – нареди с извратена нежност пръстът на Абдул Нирупам Кхан.
Следващите секунди се изсипаха над залата със светкавична бързина и декорите на лекция „История на човечеството“ бяха тъй осветени от прожектори и кръв, че петте части, от които е съставен човек, нямаха време да осъзнаят какво става, защото вече ставаше нещо друго, а после това друго бе изяждано от нещо още по-друго. Като колибри, висящо в пространството – замръзнала сред въздуха пластика, но операторът сменя оборотите, птичката литва със скоростта на светлината и вече я виждаме над разтворения цвят, впила в сладката нега миниатюрната си човка; неговата топлина е светлината, отворите му са пространствата, кръвта, слузта и семето му са водата, тялото му е земята, диханието му е въздухът.
Абдул Нирупам Кхан държи сабята си като диригентска палка и се появява устата, от устата излиза говорът, от говора излиза огънят, а изкуствената челюст е увиснала като колибри в пространството над оранжевата чалма със свилените нишки. Абдул Нирупам Кхан замахва рязко, личат опит и рутина в действията му; той вече не е хомо сапиенс, а е космическият човек, той е десницата на пророка, той е господарят на всички жертвоприношения и в същото време е наслаждаващият се на жертвоприношенията. Абдул Нирупам Кхан впива жилото на сабята си в шията на Амрита, среброто от сабята, червеното от сарито и абаносът от косите на девойката се смесват, главата на Амрита Кумар се отделя от тялото ù; гледат към вечността тези сладки маслинки.
Абдул Нирупам Кхан не прибра и не обърса кръвта от сабята, премести я в лявата си ръка, наведе се и с десницата на пророка прихвана тежките коси на Амрита, вдигна главата ù, взря се в застиналия мрамор на лицето, после направи две крачки и хвърли главата към прозореца. Звънът на счупени стъкла, позабавените отново обороти и хрипащият стържещ глас на Кхан събудиха аудиторията.