Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Тото?
— Всичко е мое дело, Че. — Тя отстъпваше, а той пристъпваше напред и скоро стисна гредите все едно той е затворникът. — Онова, което твоят чичо взе за играчка в Колегиум, тук осоидите го превърнаха в оръжие. Помниш ли как винаги говорех, че искам да се занимавам с оръжия? Е, това вече е факт и моите оръжия печелят войни.
Опряла гръб в далечната стена на кошарата, Че най-после го видя наистина — не като приятел, не като любим, а като враг.
— Ти?
— Аз. От край до край. — Сега, когато най-после бе привлякъл вниманието й, жаждата за признание го напусна и остави след себе си само горчива празнота. — Така че не мога просто да си тръгна, Че. Промених се. Друг съм. И платих за тази промяна с кръв, чужда кръв.
— О, Тото…
И той зачака присъдата, която несъмнено заслужаваше, последния изблик на гнева й, преди да бъде изтръгнат от корен по време на разпитите.
— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съжалявам. — И изражението на лицето й му каза, отвъд всяка сянка на съмнение, че тревогата й е само и единствено за него, за изгубения й приятел.
Нещо се надигаше в него, нещо, което гореше по-силно и от огън, но той го стъпка решително. Беше ученик на Дрефос. Не съществуваше чувство, което да се изплъзне от контрола му.
— Стига си го повтаряла. — Гласът му пресекваше, което го изненада. — Намерих си мястото. Няма за какво да ме съжаляваш. Себе си съжалявай. Знаеш какво ще ти направят. — В главата му, право от най-дълбокото място в сърцето, изплуваха думите: „Онова, което ще й направят, е нищо в сравнение с това, което сториха на мен.“
Че тръгна бавно към решетката, протегнала леко ръка сякаш да докосне неговата, и Тото изведнъж осъзна, че усети ли допира й, ще умре. Отстъпи със залитане, докато не докосна с пета стъпалата зад себе си.
— Свърши се — изрече. — Това е краят. — Опита се да прогони следващите думи, но те си проправиха път до белия свят: — Съжалявам, Че. Съжалявам, че се получи така.
Тя стоеше при решетките, когато той си тръгна. Мъждивата светлина на фенера освети мокрите следи по лицето й и Тото си помисли, че това ще са единствените сълзи, който някой някога ще пролее за него.
„И къде е проклетата кутия?“ Това се питаше Уктебри Саркадът, докато крачеше напред-назад из удобната си килия. Нещата се бяха объркали. Не непоправимо, но все пак се бяха объркали.
Толкова усилия беше положил да наостри сетивата си, да долови с тях някакъв знак за местонахождението на кутията. Кутията на сенките. Дълго време бе събирала прах в Колегиум, но напоследък самият Даракион ставаше неспокоен. Бяха усетили интереса му и току-виж намерили поборник за своята кауза. „Да се прониква толкова надълбоко в Равнините е опасно — биха му казали неговите хора, ако си беше направил труда да ги попита за мнението им. — Молецородните не са забравили за нас.“
Вярно беше. Някъде из прашните архиви на Тарн или Доракс все щяха да се намерят документи, споменаващи името на комарородните от времето, когато молецоидите ги бяха съкрушили, прогонили и избили почти до крак. Опитали се бяха да заличат цялата им раса от страниците на историята. Напоследък обаче молецоидите си имаха други грижи и един умен старец като него спокойно можеше да протегне ръка чак до Колегиум, без да вдигне тревога, особено ако действа чрез една империя на Умели, по рождение слепи за магията.
Но Империята си имаше свой дневен ред и бе заложила на предпазливостта. Не беше пратила отряд войници или агенти на Рекеф да вземат кутията. Политическата ситуация, голямото разстояние и други фактори бяха зачеркнали тази стратегия. Вместо това Империята беше пратила наемници.
„И един от тези наемници знае твърде много.“ Макар и само за миг, Уктебри се беше докоснал до ума й. Жена с първокласна подготовка, с талант за подривна магия и с неустановена самоличност беше сложила ръка на неговото съкровище. Контактът бе кратък, но в устата му още горчеше вкусът на предателство. „Няма да я донесе на мен. Тя знае колко е ценна.“
Но не би могла и да я скрие. Не можеш да скриеш нещо толкова могъщо, след като се е разбудило веднъж. Усещаше я как се движи, понесла със себе си страховитото съкровище. Изменчивата й дарба щеше да заличава от него точното й местоположение, но Уктебри можеше във всеки момент да нарисува кръг върху картата и да знае със сигурност, че жената е някъде там, в границите му.
Чу раздвижване отвън и още преди вратата да се отвори, Уктебри знаеше кой ще влезе през прага й. Императорът. Владетелят на осородните беше в грозно настроение.