Проходът

— Не ти се говори сега, нали? Всичко е наред.

— Каквото ще правите, направете го и толкова.

— Вече го направихме. Правим го в момента. Огледай се, Тео. Какво виждаш?

Не се сдържа: огледа килията си. Леглото, дупката, мръсния прозорец. По стените имаше надписи, издълбани с камък, над които през изминалите дни си блъска ума. Повечето бяха безсмислени фигури — нито думи, нито образи, които да разпознава. Но имаше един ясен на нивото на очите над дупката: РУБЕН БЕШЕ ТУК.

— Кой е Рубен?

— Рубен? Ами май не познавам никакъв Рубен.

— Без игрички.

— О, имаш предвид Ру-бен — отново тих смях. Тео би дал живота си, за да мине през стената и да размаже лицето на говорещия. — Забрави Рубен, Тео. Нещата не се развиха добре за Ру-бен. Ру-бен, може да се каже, е стара история — мълчание. — Кажи ми как спа?

— Какво?

— Чу ме. Харесваш ли дебелата дама?

Дишането му спря.

— Какво каза?

— Шибаната дебела дама, Тео. Хайде. Поработи с мен. Всички сме били там. Дебелата дама в главата ти.

Споменът се пръсна в ума му като къс изгнил плод. Сънищата. Дебелата дама в кухнята. Глас от другата страна на вратата, който знае какви са били сънищата му.

— Трябва да призная, никога не съм я харесвал много — говореше гласът. — По цял ден все едно и също телевизионно предаване. А и тази воня. На какво, по дяволите, прилича това?

Тео преглътна, опита се да събере ума си. Стените около него някак се бяха приближили, притискаха го. Улови глава с ръце.

— Не знам за никаква дебела дама — каза Тео.

— Разбира се, че не знаеш. Всички сме преминали през това. Не си единствен. Да те попитам нещо. — Гласът падна до шепот. — Съсече ли я вече, Тео? С ножа? Стигна ли до тази част?

Пристъп на гадене. Дъхът му спря в гърдите му. Ножът, ножът.

— Не си още, значи. Ами ще го направиш. Всичко с времето си. Повярвай ми, когато стигнеш до тази част, ще се почувстваш много по-добре. Това е повратната точка, може да се каже.

Тео вдигна лице. Процепът долу на вратата все още беше отворен, през него си виждаше върхът на ботуш, с почти бяла от протриването кожа.

— Тео, слушаш ли ме там?

Очите му стояха приковани към ботуша, обзет от натрапчива идея. Предпазливо стана от леглото и отиде до вратата, заобиколи купата. Приклекна.

— Чуваш ли ме? Защото ти говоря за сериозно облекчение.

Тео посегна. Твърде късно: ръката му сграбчи празното пространство. Взрив от болка: нещо го притискаше, притискаше китката му силно. Ток на ботуш. Премаза костите, приклещи ръката му към пода. Размазваше и се въртеше. Долепи лице до студената стомана на вратата.